— Изгорих я!
— Ах! — изсумтя той. — Вие ми се подигравате, храбри ми човече.
Той му изви ръката неумолимо.
— Вчера, Вие Рудолф Кеселбах, влязохте в банка „Креди Лионе“ на булевард „Италиен“, като криехте един пакет под пардесюто си. Наехте каса… Да уточним: каса номер 16 на 9-и ред. После подписахте и платихте, слязохте в подземието, а на връщане вече не носехте пакета. Точен ли съм?
— Напълно.
— Следователно касетката и пликът са в „Креди Лионе“.
— Не са.
— Дайте ми ключа от Вашата каса.
— Няма да го дам.
— Марко! Хайде Марко. Четворен възел!
Марко дотича веднага. Преди да успее да заеме отбранителна позиция, Рудолф Кеселбах беше стегнат от комплект въжета, които нараняваха плътта му, щом понечеше да мръдне. Ръцете му бяха завързани зад гърба, гърдите — за фотьойла, а краката — увити в ленти като крака на мумия.
— Пребъркай го, Марко!
Марко го пребърка. Две минути по-късно той предаваше на своя шеф малък, плосък никелиран ключ, върху който личаха цифрите 16 и 9.
— Отлично. Няма ли го марокеновият плик?
— Не шефе.
— Той е в касата. Господин Кеселбах, благоволете да ми кажете тайния шифър.
— Не.
— Отказвате ли?
— Да.
— Марко?
— Шефе?
— Опри дулото на твоя револвер в слепоочието на господина.
— Готово.
— Сложи пръста си на спусъка.
— Ето.
— Е добре, стари ми Кеселбах, реши ли се да проговориш?
— Не.
— Имаш десет секунди, нито една повече. Марко?
— Шефе?
— След десет секунди ще пръснеш мозъка на господина.
— Разбрано.
— Кеселбах броя: едно, две, три, четири, пет, шест… Рудолф Кеселбах направи знак.
— Искаш да говориш ли?
— Да.
— Крайно време беше. И тъй шифъра… думичката на ключалката?
— „Долор“.
— „Долор“… Болка… Г-жа Кеселбах не се ли казва Долорес? Скъпи, хайде… Марко, ти ще постъпиш както се уговорихме… И да няма грешки, нали? Повтарям… Ще отидеш в службата на Жером, ти знаеш къде, ще му предадеш ключа и ще му кажеш шифъра: „Долор“. Ще отидете заедно в „Креди Лионе“. Жером ще влезе сам, ще подпише регистъра за самоличност, ще слезе в мазето и ще вземе всичко, което е в касата. Разбра ли?
— Да, шефе. Но ако случайно касата не се отвори, ако думата „Долор“…
— Мълчи, Марко! На излизане от „Креди Лионе“ ще оставиш Жером и ще си отидеш у Вас. Ще ми телефонираш за резултата от операцията. Ако случайно думата „Долор“ не отвори касата, ние ще имаме, моят приятел Кеселбах и аз, малък върховен разговор. Кеселбах, сигурен ли си че не си сбъркал?
— Не съм.
— В такъв случай ти разчиташ, че няма смисъл да се прави обиск. Ще видим. Бягай, Марко.
— А Вие, шефе?
— Аз оставам. О, не се страхувай от нищо. Никога опасността за мен не е била толкова малка. Кеселбах, заповедта е категорична, нали?
— Да.
— По дяволите, казваш ми го доста припряно. Нима се мъчиш да печелиш време? Значи ще ме хванат в клопка, като идиот, така ли?
Той помисли, погледна пленника си и заключи:
— Не… не е възможно… няма да ни безпокоят…
Не беше довършил думите си и звънецът във вестибюла зазвъня. Той веднага запуши с ръка устата на Рудолф Кеселбах.
— А, стара лисицо, ти си чакал някой.
В очите на пленника проблесна надежда.
Чуваше се как се опитва да говори въпреки ръката, която му запушваше устата.
Мъжът потръпна от гняв.
— Млъкни… иначе ще те удуша. Дръж, Марко, запуши му устата. Бързо… Добре.
Отново се звънна. Той извика, преструвайки се, че е Рудолф Кеселбах и че Едуард е още там:
— Едуард, хайде отворете!
После тихо отиде във вестибюла и прошепна, сочейки секретаря и прислужника:
— Марко, помогни ми да ги избутам в спалнята… там… така че да не се виждат.
Той отнесе секретаря, Марко пренесе прислужника.
— Добре, сега се върни в салона.
Той го последва, а после се върна за втори път във вестибюла и произнесе високо с изненада:
— Но Вашият прислужник го няма, господин Кеселбах… не, не се безпокойте… довършете си писмото… Аз сам ще отида.
И той отвори спокойно входната врата.
— Г-н Кеселбах? — попитаха отвън.
Той стоеше пред нещо като колос с широко весело лице, с живи очи, който пристъпваше от крак на крак и мачкаше в ръка периферията на шапката си и отговори:
— Да, тук е. За кого да съобщя?
— Г-н Кеселбах се обади по телефона… той ме очаква…
— Ах, Вие ли сте… ще съобщя… бихте ли почакали един момент…
Г-н Кеселбах ще говори с Вас.
Той има дързостта да остави посетителя на прага на вестибюла, на място, откъдето можеше да се види през отворената врата част от салона. И бавно, без дори да се обръща, се върна при своя съучастник до г-н Кеселбах и му каза: