— Спукана ни е работата. Това е Гурел, от Сигурността…
Другият извади камата си, но той го хвана за ръката:
— Без глупости. Хрумна ми нещо. Но за бога, разбери ме добре, Марко, и сега говори ти… Говори сякаш си Кеселбах… Чуваш ли, Марко, ти си Кеселбах.
Произнесе тези думи толкова хладнокръвно и властно, та Марко разбра без повече разяснения, че трябва да играе ролята на Кеселбах и каза така, че да го чуят:
— Извинете ме, скъпи. Кажете на г-н Гурел, че съжалявам, но съм претрупан с работа… Ще го приема утре в девет, да утре точно в девет.
— Добре — прошушна другият, не мърдай!
И се върна във вестибюла. Гурел чакаше. Той му каза:
— Г-н Кеселбах се извинява. Той завършва една важна работа. Възможно ли Ви е да дойдете утре сутринта в девет часа?
Последва мълчание. Гурел изглеждаше изненадан и смътно обезпокоен. Дълбоко в джоба ръката му се сви. Само един двусмислен жест и щеше да нанесе удара.
Накрая Гурел каза:
— Така да бъде… До утре в девет часа… но все пак… Е, добре, да, в девет ще бъда тук…
И като си сложи шапката, той се отдалечи по коридора на хотела.
Марко избухна в смях в салона.
— Много гот, шефе. Ах, как го изпързаляхте!
— Побързай, Марко, трябва да го проследиш. Ако излезе от хотела, остави го, намери Жером, както се разбрахме… и се обади по телефона…
Марко бързо излезе.
Тогава човекът грабна гарафата от камината, сипа си пълна чаша вода, която изпи на един дъх, намокри мустаците си, намокри челото си, покрито с пот, после седна до пленника си и му каза с престорена любезност:
— Налага се все пак, господин Кеселбах, да имам честта да Ви се представя.
И като извади от джоба си визитна картичка, произнесе:
— Арсен Люпен, джентълмен-обирач.
II
Името на прочутия авантюрист сякаш направи най-добро впечатление на г-н Кеселбах. Люпен не пропусна да забележи това и се провикна:
— Ах, ах, скъпи господине, Вие си отдъхнахте! Арсен Люпен е деликатен обирач, кръвта го отвращава, той никога не е извършвал друго престъпление освен присвояване на чуждо имущество… незначително провинение, нали! И Вие си казвате, че няма да си обременява съзнанието с ненужно убийство. Съгласен съм… Но дали Вашето премахване е ненужно? Там е въпросът. В този момент Ви се кълна, че не се шегувам. Хайде, приятелю!
Той доближи стола си до фотьойла, извади кърпата от устата на своя пленник и каза:
— Господин Кеселбах, в деня на твоето пристигане в Париж ти влезе във връзка с така наречения Барбарьо, директор на агенция за поверителни сведения, и тъй като действаше без знанието на твоя секретар Шампан, при общуването с теб с писма или по телефона г-н Барбарьо се наричаше „Полковникът“. Бързам да ти кажа, че Барбарьо е най-честният човек на земята. Но имах късмет, че негов служител е един от най-добрите ми приятели. Така узнах мотива ти да се обърнеш към Барбарьо и стигнах до мисълта да се заема с теб и да ти направя, благодарение на подправени ключове, няколко домашни посещения… по време на които, уви, не намерих това, което търсех!
Той понижи глас и забил поглед в очите на своя пленник, за да отгатне какво мисли, произнесе:
— Господин Кеселбах, ти си възложил на Барбарьо да открие в низините на Париж един мъж, който носи или е носил името Пиер Льодюк, чието описание накратко е следното: ръст — метър и седемдесет, рус, с мустаци. Особени белези: вследствие на нараняване връхчето на кутрето на лявата му ръка е отрязано. Освен това има почти заличен белег на дясната буза. Изглежда, ти придаваш на намирането на този човек огромно значение, сякаш това може да ти донесе значителни изгоди. Кой е този мъж?
— Не знам.
Отговорът беше категоричен, абсолютен. Знаеше ли или не знаеше? Все едно. Главното беше, че беше решил да не говори.
— Така да бъде, каза неговият противник, но ти имаш за него подробни сведения от онези, които съобщи на Барбарьо, нали?
— Нито едно.
— Лъжеш, господин Кеселбах. Два пъти пред Барбарьо ти си поглеждал в книжата, намиращи се в марокенения плик.
— Действително.
— Какво стана с плика?
— Изгорих го.
Люпен потръпна от гняв. Очевидно отново мина през главата му мисълта за мъченията и удобствата, които предлагаха те.
— Изгоря ли? Ами касетата… признай си… признай си, че е в „Креди Лионе“.
— Да.
— И какво съдържа?
— Двестате най-хубави диаманта от моята частна колекция.
Това твърдение, изглежда, се хареса на авантюриста.
— Ах, ах, двестате най-хубави диаманта! Ами че това е цяло богатство… Да, това те разсмива… За теб е дреболия. А твоята тайна струва повече… За теб да, а за мен?…