Той взе една пура, запали клечка кибрит, която остави да загасне машинално, и остана известно време замислен, неподвижен.
Минутите минаваха. Той започна да се смее.
— Ти много се надяваш експедицията да се провали и да не отворят касата. Възможно е, приятелю. Но тогава ще трябва да ми платиш за безпокойството. Не съм дошъл тук, за да видя каква физиономия правиш на фотьойла… Диамантите, тъй като има диаманти… Ако не, марокенения плик… Дилемата е поставена…
Той си погледна часовника.
— Половин час… По дяволите!… Съдбата иска да я молят… Не се шегувай, господин Кеселбах. Честна дума, няма да си отида с празни ръце… Най-сетне!
Звънеше телефонът. Люпен живо грабна слушалката и като промени тембъра на гласа си, имитирайки грубите интонации на своя пленник:
— Да, аз съм, Рудолф Кеселбах… А, добре, госпожице, свържете ме… Ти ли си, Марко… Отлично… Добре ли мина… На хаирлия… Без засечка… Поздравявам те, момче… Е и какво прибрахме? Абаносовата касетка… Нищо друго? Никакъв документ… Виж ти, виж ти. А в касетката… Хубави ли са диамантите… Отлично… отлично… Минутка, Марко, да помисля… всичко това, виждаш ли… ако ти кажа моето мнение… Виж какво, не мърдай… стой на телефона…
Той се обърна:
— Господин Кеселбах, държиш ли на твоите диаманти?
— Да.
— Ще ги купиш ли от мен?
— Може би.
— За колко ги даваш? 500 000?
— Да… 500 000.
— Само че въпросът е… Как ще стане размяната? С чек? Не, ти ще ме изиграеш… или пък аз ще те изиграя… Слушай, вдругиден сутринта мини през „Креди Лионе“, вземи 500 хиляди и иди на разходка в Булонския лес, близо до „Отрьой“… аз ще нося диамантите… в чанта, така е по-удобно… касетката много личи.
— Не… не… и касетката… искам всичко…
— Ах! — каза Люпен, избухвайки в смях… — ти се хвана на въдицата… Диамантите, пука ти за тях… те се заменят… Но касетката, ти държиш на нея като на кожата си… Добре, ще я имаш твоята касетка… Арсен го казва… ще я имаш утре сутринта с колетна пратка. И заговори по телефона:
— Марко, държиш ли под око кутията… Какво особено има в нея? Абанос, инкрустиран със слонова кост… да, познато ми е… китайски стил предградие Сен-Антоан… Няма марка? А, малък кръгъл етикет, ограден със синьо и с номер… да, търговски знак… нищо важно. А дъното на кутията дебело ли е… По дяволите. Няма ли двойно дъно, тогава… Кажи. Марко, разгледай инкрустациите от слонова кост върху основата… или чакай, не, капака.
Той заликува от радост.
— Капакът, точно така, Марко! — Кеселбах примигна… — Наблизо сме… А, стари ми Кеселбах, не виждаше ли, че те наблюдавах скришом. Много си непохватен!
И обръщайки се към Марко:
— Е добре, докъде стигна? Огледало във вътрешността на капака ли? Хлъзга ли се… Има ли каналче? Не… добре, счупи го… Ами, да, казвам ти да го счупиш… Това огледало няма защо да е там… То е прибавено.
Той губеше търпение.
— Но, глупако, не се бъркай в това, което не те засяга… Подчинявай се…
Изглежда чу шума, който вдигаше Марко от другата страна на жицата при чупенето на огледалото, защото се провикна триумфално:
— Какво ти казвах, господин Кеселбах, че ловът ще е добър… Ало? Свърши ли? Е… Писмо? Победа! Всички диаманти на Носа и тайната на чичкото!
Той свали и втората слушалка, притисна грижливо двете към ушите си и поде:
— Чети, Марко, чети бавно… първо плика… Добре… Сега повтори.
И сам повтори:
— Копие на писмото в марокенената чантичка. А после? Скъсай плика, Марко. Позволявате ли, господин Кеселбах? Не е много коректно, но… Хайде, Марко. Господин Кеселбах ти позволява. Готово ли е? Добре, чети.
Той изслуша, а после извика:
— По дяволите! Не е ослепително. Хайде, ще резюмирам. Обикновен лист, сгънат на четири, чиито гънки изглеждат съвсем нови… Добре. Отгоре, отдясно на този лист следните думи: метър и седемдесет и пет, отрязано ляво кутре, и т.н. Да това е описанието на г-н Пиер Льодюк. С почерка на Кеселбах, нали?… Добре… А по средата на листа следната дума с големи печатни букви:
— Марко, миличък, остави на мира листчето, не пипай нито касетката, нито диамантите. След десет минути ще свърша с моя човек. След двадесет минути съм при теб… А, чакай, изпрати ли ми колата? Отлично. Доскоро виждане!
Той постави слушалката на мястото й, отиде във вестибюла, после в спалнята, провери дали секретарят и прислужникът не са разхлабили въжетата си и че, от друга страна, не ги грози опасност да се задушат от кърпите, натикани в устата, им и се върна при своя пленник.
Имаше решителен и неумолим вид.
— Престани да се смееш, Кеселбах. Ако не говориш, толкова по-зле за теб. Реши ли?