— За какво?
— Без глупости. Кажи каквото знаеш.
— Нищо не знам.
— Лъжеш. Какво значи думата Апоон?
— Ако знаех, нямаше да я напиша.
— Така да бъде, но за кого, за какво се отнася? Откъде си я преписал? Откъде имаш това?
Г-н Кеселбах не отговори.
Люпен поде, по-нервно и по-рязко:
— Слушай, Кеселбах, ще ти направя едно предложение. Колкото и богат и важен господин да си, между мен и теб няма голяма разлика. Синът на медникаря от Аугсбург и Арсен Люпен, принцът на обираните, могат да се споразумеят без срам нито за единия, нито за другия. Аз крада от апартаменти, ти крадеш от Борсата. А то е едно и също. Да, Кеселбах, хайде да се сдружим за тази работа. Имам нужда от теб, защото не я познавам. Ти имаш нужда от мен, защото съвсем сам няма да се оправиш. Барбарьо е глупав. Аз съм Люпен. Става ли?
Тишина. Люпен настоя с разтреперан глас:
— Отговори, Кеселбах, става ли? Ако става, ще ти го намеря за четиридесет и осем часа твоя Пиер Льодюк, нали за него става въпрос. Това ли е работата? Хайде, отговори де! Какво е това лице? Защо го търсиш? Какво знаеш за него? Искам да знам.
Той се успокои изведнъж. Сложи ръка на рамото на немеца и каза сухо:
— Само една дума. Да… или не?
— Не.
Той извади от горното джобче на Кеселбах чудесен златен хронометър и го постави на коленете на пленника.
Разкопча жилетката на Кеселбах, отвори ризата, оголи гърдите му и грабвайки стоманения стилет с позлатена дръжка, който се намираше близо до масата, го опря до гърдите на мястото, където биенето на сърцето повдигаше голата плът.
— Питам за последен път.
— Не.
— Господин Кеселбах, часът е три без осем. Ако след осем минути не отговорите, Вие сте мъртъв.
III
На другия ден сутринта, точно в определения час, комисарят Гурел се яви в хотел „Палас“. Без да спира, пренебрегвайки асансьора, той се изкачи по стълбите. На четвъртия етаж зави надясно, продължи по коридора и звънна на вратата на апартамент 415.
Не се чу никакъв шум и повтори. След няколко безплодни опита се запъти към канцеларията на етажа. Там имаше един метр д’отел.
— Г-н Кеселбах, ако обичате? Вече десет пъти звъня.
— Г-н Кеселбах не е спал тук. Не сме го виждали от вчера следобед.
— А секретарят и прислужникът му?
— И тях не сме виждали.
— В такъв случай и те не са спали в хотела?
— Изглежда.
— Изглежда. Но Вие би трябвало да сте сигурен.
— Защо? Г-н Кеселбах не е на хотел тук, той е у дома си, в своя частен апартамент. Ние не го обслужваме, обслужва го неговият прислужник, и не знаем какво става при него.
— Действително… действително…
Гурел изглеждаше доста объркан. Той беше дошъл с категорични заповеди, с точна мисия, в рамките на която неговият ум можеше да действа. Извън тези рамки той не знаеше добре как да постъпва.
— Ако шефът беше тук… — прошепна той, — ако шефът беше тук…
После си показа картата и изреди титлите си и попита за всеки случай.
— Значи не сте ги виждали да се връщат?
— Не.
— Но ги видяхте да излизат?
— Не съм.
— В такъв случай откъде знаете, че са излизали?
— От един господин, който дойде вчера следобед в 415.
— Един господин с кестеняви мустаци?
— Да. Срещнах го, когато си отиваше към 3 часа. Той ми каза: „Липата от 415 току-що излязоха. Г-н Кеселбах ще спи тази нощ във Версай, в хотел «Резервоар», където можете да му изпратите пощата“.
— А кой беше този господин? В качеството си на какъв говореше?
— Не знам.
Гурел беше разтревожен. Всичко това му изглеждаше доста странно.
— Имате ли ключ?
— Не. Г-н Кеселбах беше поръчал специални ключове.
— Хайде да видим.
Гурел позвъни отново бясно. Нищо. Той се готвеше да си тръгва, когато внезапно се наведе и бързо прилепи ухо до дупката на бравата.
— Чуйте… като че ли… ами да… това е ясно… жалби… стенания… и блъсна силно с юмрук по вратата.
— Но господине, Вие нямате право…
— Нямам право ли?
Той блъскаше с все сила, но скоро се отказа, защото беше напразно.
— Бързо, бързо, ключар.
Едно от момчетата от хотела се отдалечи тичешком. Гурел крачеше отдясно наляво, шумно, чудейки се какво да прави. Прислужниците от другите етажи се струпаха на групи. Заприиждаха хората от канцеларията и ръководството. Гурел се провикна:
— А защо не влезем през съседните стаи? Те са свързани с апартамента, нали?
— Да, но резетата на свързващите врати винаги са спуснати и от двете страни.
— Тогава ще се обадя в Сигурността — каза Гурел, за когото очевидно нямаше никакво спасение без неговия шеф.
— А и в участъка — подсказа някой.