— Да, ако обичате — отговори той с тон на господин, който малко се интересува от тази формалност.
Когато се върна от телефона, ключарят довършваше изпробването на ключовете. Последният превъртя и отключи бравата. Гурел влезе бързо.
Той веднага се спусна към мястото, откъдето идваха жалбите, и се сблъска с двете тела на секретаря Шампан и на прислужника Едуард. Единият от тях — Шампан, с цената на търпението беше успял да разхлаби малко кърпата в устата си и надаваше глухи грухтения. Другият като че ли спеше.
Освободиха ги. Гурел се тревожеше.
— А г-н Кеселбах?
Той отиде в салона. Г-н Кеселбах седеше завързан за облегалката на фотьойла, близо до масата. Главата му беше клюмнала върху гърдите.
— Припаднал е — каза Гурел, като се приближи до него. Сигурно е правил усилия, които са го изтощили.
Той преряза бързо въжетата, които обвиваха раменете. Изведнъж тялото политна напред. Гурел го хвана с ръце и нададе ужасен вик:
— Но той е мъртъв! Пипнете… ръцете му са ледени, погледнете очите!
Някой се осмели да каже:
— Кръвоизлив в мозъка, без съмнение… или скъсване на кръвоносен съд.
— Действително, няма и следа от рана… това е естествена смърт.
Положиха трупа на канапето и го съблякоха. Но изведнъж върху бялата риза се появиха червени петна и щом я дръпнаха, забелязаха, че на мястото на сърцето гърдите бяха пробити от малък разрез, откъдето се стичаше тънка струйка кръв.
А на ризата беше закачена с топлийка визитна картичка.
Гурел се наведе. Това беше картичката на Арсен Люпен, цялата в кръв.
Тогава Гурел се изправи властно и рязко произнесе:
— Престъпление!… Арсен Люпен… Излезте… Излезте всички… Никой да не остане в салона и в спалнята… Пренесете и се погрижете за господата в другата стая… Излезте всички… и нищо да не се пипа… Шефът ще дойде!
IV
Арсен Люпен.
Гурел повтаряше съдбовните думи потресен. Те отекваха в самия него като погребален звън. Арсен Люпен! Бандитът-крал! Върховният авантюрист! Хайде де, нима е възможно?
— Не, не — шепнеше той. — Това е невъзможно, защото е мъртъв! Само че… действително ли беше мъртъв?
Арсен Люпен.
Прав до трупа, той стоеше оглупял, зашеметен, като превърташе картичката с известен страх, сякаш беше получил предизвикателство от призрак. Арсен Люпен! Какво да прави? Да действа ли? Да поведе ли битката със собствени сили?… Не, не… по-добре да не действа… Неизбежно ще допусне грешка, ако приеме предизвикателството на такъв противник. А освен това нали шефът щеше да дойде.
Шефът ще дойде! Цялата психология на Гурел се свеждаше до тази малка фраза. Ловък и настойчив, смел и опитен, силен като Херкулес, той беше от хората, които тръгват напред само когато ги ръководят, и вършат добра работа само когато получат заповед.
Колко много намаля инициативността откакто г-н Льонорман зае мястото на г-н Дюбоа в Службата за сигурност! Г-н Льонорман беше истински началник: С него всички бяха уверени, че вървят по правия път! Толкова сигурни, че дори Гурел спираше веднага щом не получеше указание от шефа.
Но шефът щеше да дойде! По часовника си Гурел изчисли точния час на пристигането му. Дано само не го изпревари полицейският комисар. Дано определеният вече следовател или съдебен лекар не дойдат и направят неуместни констатации, преди шефът да има време да запечати в паметта си основното по случая!
— Е, Гурел, за какво мечтаеш?
— Шефе!
Г-н Льонорман беше още млад мъж, ако се съдеше по израза на лицето и по очите, просвяткащи зад очилата. Но беше почти старец, ако се забележеше прегърбената му фигура, сухата и като восък жълта кожа, сивеещата му брада и коса и цялата му прекършена, колеблива и болнава външност.
Животът му беше протекъл мъчително в колониите като правителствен комисар на най-опасните постове. Там беше хванал треска и натрупал неукротима енергия въпреки физическата си отпадналост. Беше си създал навика да живее сам, да говори малко и да действа мълчаливо. Бе станал донякъде мизантроп, но на около 55 години, след прочутата афера с тримата испанци от Бискра дойде и голямата заслужена известност. Несправедливостта бе изкупена с един замах. Назначиха го в Бордо, после заместник началник в Париж, после, след смъртта на г-н Дюбоа — началник на Сигурността. И на всеки пост той прояви толкова любопитна изобретателност в методите, такива сили, толкова нови и оригинални качества, освен това напоследък постигна толкова точни резултати при потушаването на четири-пет скандала, които бяха запалили общественото мнение, така че го познаваха най-известните полицаи. Гурел не се поколеба. Любимец на шефа заради невинността и пасивното подчинение, той поставяше г-н Льонорман над всички. Шефът беше негов идол и непогрешим бог. Този ден г-н Льонорман изглеждаше особено уморен. Той седна бавно, разтвори пешовете на своя редингот, стар редингот, известен със старомодната си кройка и маслинен цвят, свали си шала, прочутия кафяв шал и прошепна: