„Маями! Или идват при мен, което е малко вероятно, или са тръгнали надолу към Кис за «Р & Ч», риболов и чукане, или…“
Шанк разбра, че е направил грешка. Трябваше да приключи с нея при първа възможност. Сега вече бе длъжен да го направи.
30.
Труит прокара пръст по пукнатината в триъгълното парче точно така, както бе постъпил и Джо Дрейтън преди три години. Искаше доказателство и то вече бе в ръцете му — твърдо, тежко и… пукнато.
Светият Граал! Лайза ахна като го видя. Двамата едновременно поставиха ръце върху него и се спогледаха удивени. Сега им оставаше само да го занесат във Вашингтон, да намерят специалист металург, който да го тества по време на почивните дни в края на седмицата. След това по някакъв начин трябваше да убедят колегите на Труит да го приемат, въпреки че не беше включено в докладите. Бяха се изкачили на Еверест, но все още не знаеха как ще слязат.
А имаше и още нещо. Труит трябваше да се върне в съда. Това, което възнамеряваше да направи — да гласува по дело, за което имаше неофициална информация — бе невероятно неетично, но за него беше правилно от морална гледна точка. Никога не би направил нещо, което е нередно само по себе си — да вземе подкуп например. Но действаше по начин, който беше погрешен, само защото законът го правеше такъв. Би ли му дал Джон Калвин правото да не се съобрази със съставения от юристите закон, когато той е в конфликт с естествените закони? Или това беше глупав начин да се осмислят нещата? Истина ли беше, че той би направил всичко, което поиска Лайза, защото е луд по нея и за него тя е по-важна от писаните закони?
След закуската от бисквити, доматен сос и кафе Труит занесе парчето на борда. Лайза за втори път прегърна Маклинток — героична постъпка като се имаше предвид, че той не се бе къпал от времето на последния дъжд. След това се качи на моторницата.
— Върнете се, когато кефалът започне да кълве — каза им Маклинток, докато отвързваше лодката. — Не възразявам да хвърля един поглед на картата на баща ти. Няма да я задържа, искам само да я разгледам.
— Защо не ни дойдеш на гости във Вашингтон? — предложи Труит.
— Със сигурност ще го направя, ако ме представиш на президента Труман. — Маклинток се разсмя така, че от устата му се разлетяха слюнки.
Труит поведе лодката към заливчето покрай покритите с мъх дъбове, които приличаха на неподвижни вдовици, увили главите си с шалове. Беше блестяща утрин, вятърът едва повяваше и той помисли, че има всичко.
„Притежавам доказателството. Имам и Лайза. Единственото, което ми остава, е да превърна титаниевата сплав в злато, да изтръгна правосъдие от лятия метал и да започна нов живот с жената, която обичам.“
Беше ли достатъчно? Какво щеше да стане, ако насила се върнеше на мястото си в съда заради процеса на „Атлантика“? Главният съдия вече знаеше, че е опетнен. Щеше ли да доведе това до неговото дискредитиране? Дали не си бе купил еднопосочен билет като напусна града?
Бе тръгнал след гласа на сърцето и смелостта си и не съжаляваше. Все още бе на пътя на проучването, което го караше да си задава въпроси за всичко, което му се струваше важно. Когато преподаваше в Харвард, бе мечтал да бъде назначен във Върховния съд, но никога не бе вярвал, че е възможно. В страната имаше един милион адвокати, а във Върховния съд — само деветима съдии, само сто и осем от основаването на републиката. За безкрайно кратко време бе един от елита, раздаваше правосъдие от високо, отсъждаше при най-заплетените дела. Бе мъж, чиито думи щяха да останат в историята.
Искаше да се върне в съда, но колко важна беше в действителност работата му? Странно, въпреки напрежението и съмненията си за бъдещето, тук той се чувстваше щастлив. Беше съвсем близо до корените си. Чувствата му, които дълго време дремеха, бяха пламнали. Чувстваше се силен и бе в състояние да направи всичко, което трябваше да бъде направено.
Докато моторницата се движеше към открито море, той слушаше писъка на невидими птици и правеше преценка на живота си. Предната нощ, точно преди да заспи в къщата на Маклинток върху рогозка, изплетена от палмови листа, Труит бе попитал Лайза:
— Би ли се чувствала щастлива тук?