— Тук, в Залива на мишелова?
— В малък град на брега на океана, град с квадратен площад и бръснарница с нашарена в бяло и червено върлина, град, в който щом като те срещнат, мъжете свалят шапка и казват: „Да, мадам“.
— Това са фантазии, Сам. Знам, че не вярваш в подобни места.
— Ами постерът в офиса ти?
— Тасмания е място за бягство, но само в моето съзнание. Аз не мисля, че някой от нас може да избяга като се отдалечи.
— А какво ще кажеш да станем семейство на място, където ще можем да слушаме птиците и нощем да гледаме звездите? Би ли била щастлива да водиш един несмущаван от нищо живот?
— А ти би ли бил щастлив, Сам?
— Не знам. Част от мен принадлежи на това място. Другата част принадлежи на съда. Може би си фантазирам, след като поправихме ужасната грешка.
— Ти никога няма да напуснеш съда. Не и по своя воля.
— Защо си така сигурна?
— Ще има и други грешки, Сам. Винаги ще има грешки.
Безсмъртието в мислите на Шанк бе въпросът, който се отнасяше до това дали се е прославил завинаги като е извършил нещо, не правено преди, и то ако никой не научи, че той е човекът, който го е извършил.
Бе потънал в мисли, защото не можеше да разговаря с Джим Тайгър поради шума на двигателя. Движеха се из мократа прерия и водораслите се привеждаха по пътя им. Шанк седеше на носа на моторницата и мечтаеше, унесен от приспивното бръмчене на мотора. Бяха тръгнали към Залива на мишелова, защото двама приятели на Джим бяха ходили на лов за алигатори предния ден и бяха видели мъж и жена в една лодка в тази посока. Той не бе сигурен, че са били те, но описанието съвпадаше. Едър, късо подстриган мъж и пленителна блондинка.
Донякъде Шанк копнееше да се прослави, но в същото време съзнаваше, че жаждата му за признание е глупава. По дяволите! Славни времена бяха, когато комисията оглеждаше дори и задника му с фенерче. Спомняше си, че когато влизаше в полицейското управление, чуваше шепот: „Това е Шейкениън. Казват, че убил две момчета“. Беше оставил вечерята си, за да намери двамината от Управлението за борба с наркотиците, които седяха в крайслера си, същите момчета, които от месеци го следяха. Изпика се върху една от гумите им. Той беше някой и всички го знаеха. Сега залогът бе много по-висок, но никой не знаеше името му.
Шанк копнееше да извърши нещо, което никой не бе правил. Да убие съдия от Върховния съд. Дори искаше той да се върне в съда. Щеше да го убие лично, щеше да накара съдията да го гледа в очите.
„А не като оная невестулка Осуалд — нищо не е да си седиш на прозореца и да чакаш автоколоната.“
Щеше да стане един от легендарните. Те бяха убивали президенти и проповедници, конгресмени и кметове. Но никой не бе убивал съдия от Върховния съд.
„Дори и Тед Копел да не знае името ми, аз ще се прочуя.“
Моторницата се носеше в открити води вече повече от час. Тайгър намали скоростта и навлезе в заливче, оградено от покрити с мъх дъбове и блатни растения със зелени листа.
— Не сме далеч — извика Тайгър.
Шанк носеше тридесет и осем калибровия си пистолет в кобура, но взе дванадесеткалибровата ловна пушка на Тайгър, която беше по-добра при открити пространства. Прикладът й беше очукан и на едно място дори пукнат. Проклетата пушка изглеждаше така, сякаш с нея бяха копали. Шанк отвори раницата на Тайгър и грабна шепа патрони, като веднага забеляза, че не са добре запечатани, и попита:
— Какво им е на тези патрони? Изглеждат като домашна направа. — Той ги зареди един по един. — Тежат като олово.
— Аз ги изпразних, сложих им малко олово от рибарска мрежа и пак ги запечатах. Стрелят като патрони от картечница.
— Ако някой избухне в лицето ми, с пушката ще ти счупя главата.
— Успокой се. Идеални са. Полюбувай се на сцената. — Той подаде бинокъла на Шанк.
„Сцената?“
За Шанк, който беше роден в Бруклин, прелитащите над главата му ибиси и морската трева във водната прерия бяха толкова безинтересни, колкото и блатата в Джърси. С една разлика — и двете бяха идеални места за погребване на трупове.
Вече бяха излезли в открито море. Сам седеше на капитанското място и веднага забеляза моторницата, която се носеше срещу тях. Беше твърде далеч и не можеше да различи лицата, но видя, че на борда има двама мъже. Водачът носеше шареното сако на микосуките и — странно — другият мъж, изглежда, бе облечен в тъмен костюм.
Труит отпусна дросела. Мъжът с тъмния костюм вдигна с две ръце нещо пред лицето си. Бинокъл. Слънцето се отразяваше в лещите. После се обърна и каза нещо на мъжа до себе си. Пилотът увеличи скоростта и тръгна право към тях и заливчето. Мъжът остави бинокъла и вдигна нещо друго — пак с две ръце. Труит не можеше да си представи какво е, но забеляза, че лявата ръка на мъжа стои малко пред дясната. Мъжът държеше пушка!