Сигурно беше Шанк!
Беше ги намерил така, както бе намерил Джери Клайн и Грег Кингстън.
— Дръж се, Лайза! — извика той, хвана руля и завъртя лодка на сто и осемдесет градуса. Плоското дъно се плъзна по водата. Сам настъпи дросела и увеличи скоростта като се носеше по плитчините с повече от осемдесет километра в час. Изплашиха дузина птици и пурпурночервени водни кокошки, които мързеливо се излежаваха в залива.
Труит не чу изстрела, нито как просвистя куршумът край носа на лодката, но видя ефекта. Оловото подскочи във водата като захвърлен камък и изчезна. Той инстинктивно се приведе и извика:
— Легни долу! Легни на дъното.
Вторият куршум ги отмина, а третият се удари с тъп звук в един надвиснал клон и го разцепи все едно с брадва.
„Господи, защо стрелят? Трябва да се измъкнем от залива. Имаме нужда от място, за да маневрираме.“
Точно отпред имаше канал. Не знаеше дали е разклонение, което води нанякъде, или задънен залив. Насочи се на изток, защото от картата на Сандърс знаеше, че там има широк залив. Това бе единствената им възможност.
Тръгна към канала, който бе полускрит от шубраците, и без да намалява, зави наляво. Моторницата се плъзна под надвисналите клони. Сам се извъртя и с едната си ръка изви дросела, а с другата държеше руля. Скоростта намаляваше, макар че той подаваше пълна газ.
— Сам! Къде е водата? — извика Лайза.
Бяха изскочили на твърда земя и летяха през калта. Алуминиевият корпус застърга в камъни и дънери, лодката се накланяше от едната на другата си страна, сякаш всеки миг щеше да се преобърне. В утринния въздух отекна нов изстрел. Лодката на Шанк ги следваше през калта. Последва друг изстрел и куршумът се удари в кутията на витлото.
За миг калта отстъпи на тънък слой вода и скоростта им се увеличи, но все още не се виждаше разклонение към залива. Бяха попаднали в капана на това разклонение, заобиколено от задушаваща растителност и безплодни призрачни дървета, които протягаха клоните си като ръце на скелети.
Труит хвърли бегъл поглед напред. Снопове светлина проникваха през дърветата, блестяха и му пречеха да вижда добре. Изглеждаше, че канавката свършва в планина, но наоколо нямаше планини. Имаше само равнина и бавното течение на Тревната река. Какво, по дяволите, имаше пред тях?
Още един изстрел. Труит погледна кърмата. Другата лодка ореше земята. Лайза му извика да се обърне.
— Сам! — Тя сочеше носа на лодката и бурно жестикулираше.
„По дяволите!“
Направо от калта пред тях се издигаше насип от пръст, висок около девет метра. Бяха приклещени в сляп ръкав, а пред тях се извисяваше здрава стена. Нямаше накъде да вървят, освен… Труит отново хвана дросела. Двигателят на кадилака изръмжа и лодката започна да криволичи, само кърмата й беше в плитката вода.
— Дръж се — извика той на Лайза и посочи носа на моторницата.
Тя грабна въжето, но вместо да се хване за него, започна да го увива около титаниевия диск и го привърза за палубата. След това се хвана за перилото, готова да посрещне онова, което ги чакаше.
Сам видя как тя се притисна към диска, видя и решителното й изражение.
„Това парче метал е нейната котва и аз не мога да я накарам да го пусне на дъното.“
Шумът бе оглушителен, скоростта — нереална — деветдесет, сто и петнадесет, сто и двадесет километра в час, а лодката подскачаше по водата. Носът се хлъзна по насипа и те излетяха към небето. За частици от секундата останаха във въздуха, летяха, извисиха се над насипа и прелетяха над един мръсен път, след това се наклониха надолу и отскочиха два пъти в чиста синя вода. И двамата се раздрусаха. Роторният диск се плъзна по палубата и повлече Лайза със себе си.
— Добре ли си? — извика Труит. Искаше да отиде при нея, но тя му махна с ръка да не го прави.
Труит погледна назад с надежда. Нямаше никого.
„Страхотно. Може да са се блъснали в насипа.“
Само след секунда лодката преследвач излетя във въздуха, прескочи пътя и падна с плясък недалеч от тях. Преследването започна отново.
„По дяволите. Този, който кара моторницата, знае какво прави!“