Сега и двете лодки бяха в открития залив, плъзгаха се над ниската морска трева и кралска папрат, скубеха жълтите пъпки на лилиите, минаваха край индийски смокинови и бразилски пиперови дървета. Изплашени от рева им, няколко бели чапли се плъзнаха по морската трева към средата на залива. Труит вече имаше къде да маневрира и подкара моторницата като направи два широки завоя наляво и надясно, а след това я обърна и започна да се движи зигзагообразно, за да затрудни стрелеца.
На моторницата на Тайгър Шанк едва се държеше изправен и едва можеше да се прицели. Кожените му мокасини се плъзгаха по мокрото дъно на лодката, която подскачаше по водната повърхност, сякаш останала без контрол.
— Изправи я! — изкрещя той на Тайгър.
Проклетият индианец само махна с ръка.
— Знам какво прави кучият син. Само изправи лодката, иначе не мога да държа здраво пушката.
Докато лодката пред тях се виеше от ниските игловидни водорасли към гора от остра като нож морска трева, Тайгър водеше моторницата в права линия, както му бе наредил Шанк. Шанк стреля, но куршумът полетя твърде ниско.
Внезапно Тайгър завъртя руля и лодката занесе встрани. Шанк се търкулна на дъното и изруга.
— Кучи син!
Надигна се и видя малка лодка с извънбордов двигател — някакви местни селяни ловяха риба. Едва не се бяха ударили. Шанк видя уплашеното лице на един от старите рибари, докато профучаваха покрай лодката.
Тайгър намали скоростта.
— Скапаняк! — Шанк насочи пушката към плуващата пред тях лодка. — Карай след тях!
— Свидетели! — Тайгър посочи малката лодка.
— На кого му пука? Давай напред!
— Искам още пари. Десет хиляди.
— Добре. Само карай!
„Ако не ми беше необходим, още сега щях да те пратя в щастливите ловни полета.“
Тайгър натисна дросела, завъртя рязко руля надясно и само след минута моторницата се носеше над водораслите. След малко пак намали.
— Сега пък какво? — попита Шанк.
Тайгър пак само сви рамене и Шанк огледа хоризонта. Да го вземат дяволите! Не се виждаше нищо, освен синьото небе и птиците.
Труит спря двигателя и остави лодката да полегне сред високите водорасли. Бяха надълбоко в залива, скрити от човешки поглед. Пътечката, която бе останала по водната повърхност, изчезна. Тревата се изправи и за стотни от секундата погълна леките следи.
Труит се приведе от капитанското място и прегърна Лайза.
— Добре ли си?
Тя плъзна ръце по раменете му и силно се притисна в него. Той усещаше как трепери. Заслушаха се в шума на другата лодка. Двигателят отначало се засили, а после отслабна. Преследвачите им ги търсеха безплодно.
— Сам, толкова съжалявам…
— Съжаляваш? За какво?
— Че те забърках в това. Че допуснах да стрелят по Грег. Че разруших живота ти.
Той беше втрещен.
— Виж, Грег ще се оправи, а аз никога не съм се чувствал толкова жизнен. Знаеш ли колко много те обичам?
Размениха си солени от пот целувки. Опасността бе увеличила страстта им.
Внезапно шумът от другата лодка замря.
— Спряха! — Труит отново я прегърна. Представяше си как преследвачите им оглеждат и за най-слабото движение в залива.
— Ще изчакаме да се мръкне и ще се измъкнем оттук.
— Сам, виж това.
— Какво? — Той се обърна.
Една птица със синкавите и пурпурни цветове на пауна кацна на капитанското място. Имаше светлочервен клюн и тюркоазен гребен.
— По дяволите! Червена водна кокошка.
— Защо? Какво не е наред?
Само след миг долетяха още три птици, а десетина други се настаниха върху водораслите. Едната високо изписка, след нея се обади втора. После към тях се присъединиха още десет или дванадесет — оркестър от кръжащи и грачещи пурпурночервени птици.
— Местните рибари ги хранят — каза Труит. — Сега те съобщават на всички да се присъединят към тях, за да обядват.
След миг около тях имаше вече петдесет птици, после станаха стотина и всички искаха да бъдат нахранени.
— Добре дошли в Бодега Бей. — Лайза бе зашеметена от гледката.
— Да, тези приятели приличат на кандидати за филм на Алфред Хичкок.
Над шума от птиците се разнесе ръмженето на другата моторница. Звукът се усилваше.
— Сякаш сме запалили огън.
Той включи двигателя, но не го форсира. Шумът от приближаващата лодка стана по-силен.
„Още не могат да ни видят, но знаят, че сме тук, и чакат да побегнем.“