Бе учила достатъчно психология, за да разбере, че за нея Тони бе бащата, който никога нямаше да има. Тони не бе неин спасител като Макс. Отнасяше се с нея като с равна — нещо, което Макс не правеше. За нея Тони бе всичко. И тогава, внезапно, той си отиде!
Както се беше надявал Макс, тя се върна при него. Каза й, че се е променила. Бил харесвал повече старата Лайза. „Старата Лайза е мъртва“ — бе му отвърнала тя. Той не я попита с кого е била, а тя не му каза. Не говореше нито за миналото, нито за бъдещето си.
— Ако беше поискала, щях да се разделя с Джил. — Той крачеше край прозореца и се взираше в парка.
Думите му не й направиха никакво впечатление, а само преди десет години тя се молеше да ги чуе. Почувства се объркана.
— Господи! Лайза, обичам те. Винаги съм те обичал.
„Какво каза той? Защо точно сега?“
— Обичаш ли ме, Макс, или имаш нужда от мен?
— Щом свърши делото, ще поискам развод от Джил и можем да се оженим.
— Макс, моля те…
— Добре, няма да те притеснявам. Но за едно нещо имаш право. Нуждая се от помощта ти. Не бих те молил, ако не беше така. Това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.
— Кажи ми.
— Не мога. Не сега!
Тя се замисли. Макар да му бе трудно да го изрече, Макс я обичаше. Помогна й, когато никой друг не се интересуваше дали спи под мостовете, или е гладна. Сега я молеше да избере между него и идеите си за правилно и погрешно.
„Никой няма да разбере. Това е само едно дело.“
А нейните идеали? Какво щеше да стане с „новата и по-добра Лайза Фримонт“, ако използваше подигравателните думи на Макс? Можеше ли да се откаже само в този случай от идеалите си? А доколко самата тя вярваше в тях?
Въпреки мраморните статуи и бронзовите врати справедливостта беше измамен небесен идеал и подобно на светостта, рядко се срещаше на земята. Справедливостта бе на сигурно място като перла в мидата си. Скрита е и се иска късмет, за да я откриеш. Въпреки възвишените знания, които бе получила от правните книги, възгледите й се бяха оформили благодарение на собствения й опит. Не бе ли така с всички? Какво бе казал съдията Кардозо? „Колкото и да се опитваме, не сме в състояние да погледнем през чужди очи.“
„Каквото са видели моите очи…“
След четирите години в Бъркли — завърши със suma cum laude — и още три години в Станфордския университет, който пък завърши с magna cum laude и след годините практика във Федералния и в Апелативния съд на щата Колумбия тя имаше всички нужни препоръки. Защо тогава се възприемаше като измамник?
Искаше да вярва, но Макс, да го вземат дяволите, бе натиснал верния бутон. Той бе свещеник без вяра, неверник, попаднал в свещен молитвен дом. За Лайза правото не бе всемогъщо. Девизът, издълбан върху фронтона: „Равна и еднаква справедливост пред закона!“, бе благословия, отправена към туристите. В собствената си святост правото бе студено като мрамор.
Като се абстрахираше от извисените символи, тя определяше правната система като остаряла фабрика с пробити бойлери, счупени зъбни колела и ръждясали винтове. Правото се продаваше и се купуваше, разменяше се и се залагаше; търгуваше се и се излагаше на търг също като житото… и момичетата, които бягаха от домовете си завинаги.
Лайза знаеше, че в Съда щяха да постъпят молби за решението на седем хиляди дела, но че щяха да бъдат издадени по-малко от сто решения. Сътрудниците на съдиите, чието основно задължение беше да съберат и да обобщят заявленията, често се оплакваха, че били претоварени с работа.
„Няма проблеми“ — каза си Лайза.
„Ако получа работата, ще ги прочета всичките. Ще преравям проучванията, ще изваждам мненията на съдиите, ще им правя кафе, ако поискат.“
Тя добре познаваше законодателната история и стойността на прецедентите при разглеждането на делата. Щеше да овладее процедурата на независимото правораздаване, щеше да пише съдържателни бележки и да проследява източниците чак до времето на Хамураби. Да подготвя бележките за заседанията, на които се изслушват страните, да подготвя пламенни доклади за конференциите, по време на които се гласува съдебното решение. Щеше да будува със съдиите, посочени за свидетели на екзекуции, и после точно в осем щеше да отива на работа. Щеше да се подготвя да търси истината и да съди справедливо. Така щеше да постъпва при всички дела… с изключение на едно.
Делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“ щеше да е различно. Вече познаваше материалите. Знаеше спорните въпроси и аргументите на двете страни. А най-важното бе, че знаеше кой трябва да спечели.