„Станал съм прекалено цивилизован. Право казват, че точно когато ти трябва, оставяш пушката си вкъщи.“
Той търпеливо чакаше, прикрит зад клоните и корените на мангровите дървета. Чу двигателя на една от моторниците и по шума позна, че е тази на Тайгър. Моторницата заобиколи ивицата дървета и излезе в открития залив.
Маклинток стоеше неподвижен, а моторницата се насочи право към него. Той се досети, че търсят изхода от широкия залив. Когато приближиха мангровите дървета, мъжът с костюма се наведе, взе нещо от палубата и го закрепи на ръба на борда. Беше блестящото парче метал, което беше стояло в навеса на Маклинток цели три години.
То потъна в дълбоката метър и петдесет вода с тих плясък. След това моторницата изчезна от погледа му.
Само след няколко минути Маклинток подкара своята лодка към мястото, където мъжът с костюма бе потопил парчето метал, и забоде една въдица на мястото, за да го маркира. След това потегли към малкия остров. Нужни бяха двама мъже, за да вдигнат дяволското нещо на лодката. Щом приближи брега, видя триметров алигатор да се плъзга по водата и да изчезва. Вероятно се бе отправил към дупката си.
Маклинток изключи двигателя, спря в плитчината и се огледа за съдията и неговата приятелка.
Не ги видя, но чу женски глас.
— Отиде ли си?
„Къде ли са?“
Огледа се и ги видя — бяха се покатерили на едно ниско дърво.
— Виж ти! — възкликна Маклинток.
— Алигаторът ни подгони, но шумът от лодката ти го уплаши.
Двамата се смъкнаха долу и момичето се затича към него.
— Благодаря ти, Маклинток! — И за втори път през този ден го прегърна.
„Гледай ти! А като им кажа какво е заровено в залива, сигурно ще получа и целувка по устните.“
Трета част
Пет гласа могат да постигнат всичко.
Уилям Дж. Бренан,
съдия във Върховния съд на САЩ, 1956 — 1990
31.
Сам Труит влезе в съблекалнята точно в девет и петдесет и пет и се спря за миг, за да огледа колегите си.
„Нищо не се е променило. Моят свят е с главата надолу, но тук от стотици години нищо не се е променило. Може би в това е красотата. Ще се пъхна в тогата, ще се обърна и ще видя как главният съдия Джон Маршал храчи в плювалника.“
Беше объркан. Докато бягаха във Флорида, си мислеше, че иска да се откаже. Но сега, заслушан в мълчаливите разкази на мраморните коридори, понесен във възбудата от постоянното преследване, вече не бе сигурен. Не че това щеше да бъде негов избор. Никой не го бе поканил да се върне. Той просто възнамеряваше да поиска мястото си. Както Маклинток бе обявил, че Евърглейдс е негово място, така и Труит щеше да седне на мястото си и нямаше да позволи никой да го помести.
Опита се да обмисли противоречащите си чувства. Част от него искаше да прекара следващите тридесет години в храма на правосъдието. Спомни си известната сред съдиите поговорка, завещана им от историята: „Правото е ревнива любовница и изисква постоянно и продължително ухажване“. Друга част от него копнееше да бъде с Лайза, където и да пожелае да отиде тя.
„Лайза. Всичко се връща при теб.“
Този ден тя щеше да се появи и да седне в ложата на сътрудниците, но на следващия ден, ако всичко вървеше както трябва, щеше да се превърне в звезда.
— Или ще спечелим делото, или и двамата ще бъдем арестувани — бе му казала тя сутринта.
Сега, преди да го бяха забелязали, Труит наблюдаваше как колегите му изпълняват познатите ритуали. Атмосферата бе спокойна, съдиите разговаряха приглушено и Труит си спомни прекрасното описание на съдията Холмс, който бе казал, че в съда е тихо като в центъра на бурята.
„Прав си, Оли. На заседанието ще се извие истински ураган.“
Виктор Смол, който си играеше с маншета на тогата си, го погледна стъписано. Гуидо Тарази и Уилям Хъбс обсъждаха в един ъгъл лалетата — и двамата бяха градинари любители. Щом видяха младшия съдия, те се вцепениха и разговорът им замря по средата на цъфтежа. Гуендолин Робинс и Дебора Каплан седяха до масата, прелистваха предстоящите дела и не забелязаха черната овца на семейството. Пауел Маклеод разговаряше с шефа Уитингтън, който бе с гръб към Труит.
— Здравей, Младши. — Къртис Бракстън потупа Труит по рамото. — Как е машинката?
— Още тиктака.
Главният съдия се обърна и го изгледа смаяно.