— Носят се слухове, че си в прекрасно здраве, но си избягал в Лас Вегас с момичето, което е твой сътрудник — прошепна Бракстън. — Най-добрият скандал след интимния разговор на Аби Фортас с Линдън Джонсън, дори по-добър от пребиваването на Търгуд Маршал във ФБР.
Главният съдия направи няколко крачки и ги приближи. Обшитата му със злато тога се развяваше, лицето му бе почервеняло.
— Господин Труит!
— Какво стана със Сам? — попита Труит. — Или съдия? Аз все още съм съдия във Върховния съд.
— Вие сте на лечение. Какво правите тук?
— Внезапно състоянието ми се подобри. — Той обърна гръб на главния съдия, отвори шкафа си и извади тогата си. — Тук съм за изслушването на страните по делото на „Атлантика“.
— Вие няма да заседавате! — прогърмя Уитингтън и опръска със слюнка врата на Труит.
Той се обърна и го изгледа.
— Нима? И кой ще ме спре? Оттеглих се доброволно и сега се връщам. Вие нямате право да ме отстраните. Ако вашите хора в Конгреса искат да ме дискредитират, ще отговоря когато трябва.
— Може и да се наложи — подигравателно се усмихна шефът и приближи лицето си до това на Труит. — Ако се опитате да влезете на процеса, за който ви е било оказано влияние отвън, аз лично ще се погрижа да бъдете дискредитиран, лишен от права и…
— Намазан с катран и перушина — весело допълни Труит. — Оценявам вашата загриженост за здравето ми и морала ми, но аз съм съдия, а точно сега имаме процес.
— Какво означава това?
— Че ако не се дръпнете от пътя ми, ще бъда принуден да ви ритна по дебелия задник.
Някъде зад тях Виктор Смол изхълца.
— Само опитай! — каза главният съдия. Мускулите на челюстта му играеха.
— Първо ти, старче. Направи най-добрия си удар.
В стаята настана мъртва тишина. Застанали един срещу друг като петли, Труит и Уитингтън се гледаха, без да мигнат. Кранът бе отворен докрай и адреналинът се разливаше по вените на Труит.
— Престанете да тъпчете земята като двама гневни самци. — Бракстън застана между двамата. — Ако някой от вас направи нещо, ще съжалява. Предполага се, че тук сме едно цяло, което разрешава споровете с разум, така че ще е по-добре, ако…
— Стой настрани, Бракстън. Това е между мен и Труит. — Главният съдия не отделяше поглед от младшия.
— Съдия не е бил дискредитиран от 1805 година, от случая със Самюъл Чейс, и той тогава е бил оправдан. Така че, шефе, ако не споделите за какво става дума с останалите, ще приема, че това е лична вражда между двама дебелоглавци, които се опитват да докажат чии топки са по-големи.
Разнесе се звън — немелодичен дразнещ звук.
— Това е звънецът за първи рунд, шефе — каза Труит. — Нали сте били шампион по бокс? Преборили сте се с Теди Рузвелт за титлата. Или беше Марта Вашингтон?
Труит предполагаше, че съдията ще го обсипе с ругатни, но Уитингтън стоеше намръщен, само лицето му стана още по-червено.
— Дълго ще се говори за този ден — процеди през зъби шефът, отстъпи крачка назад и приглади тогата си. — Но сега имаме процес.
Обърна се и тръгна към съдебната зала. Другите съдии го последваха като гъски. За пръв път всички пропуснаха традиционното стискане на ръце.
Труит въздъхна дълбоко и отпусна юмруци. Така или иначе, планът бе сполучлив. Беше се върнал в съда, поне засега. Но имаше още много работа.
— За бога, Сам! — каза Бракстън като преминаха през червената плюшена завеса и заеха местата си. — Ще ми кажеш ли какво става?
— Още не.
— Внимавай. Старият скорпион още има силен удар.
— Всички, които имат дела пред почитаемия Върховен съд на Съединените щати, се приканват да насочат вниманието си към съда, който влиза — извика разсилният. — Бог да пази Съединените щати и Върховния съд.
„Бог да пази всички ни“ — помисли си Сам.
Албърт Голдман стоеше зад катедрата, влачеше си краката и произнасяше предварително подготвената си реч. Говореше прекалено бързо, с нюйоркски акцент, движеше нервно главата си и пледираше за жертвите, без да отделя очи от главния съдия. Защитникът на ищците, според Сам Труит, напомняше на стар грешник, застанал пред свети Петър с молба да го пусне през райските врати. Голдман имаше нещастието да изглежда прекалено нисък зад катедрата, костюмът му беше прекалено опънат около корема, а лампите на тавана осветяваха плешивината му и я превръщаха в бял мираж. Труит слушаше и мълчаливо съжаляваше нещастния защитник, който не би могъл да спечели: беше дълбоко убеден в това.