„Само аз мога да спечеля и то не тук в залата, а по-късно, по време на съвещанието. И не бих могъл да се справя без помощта на Лайза.“
Труит потърси погледа й. Нямаше търпение да дочака края на деня, за да я види. Питаше се колко ще траят силните му чувства. Завинаги?! Защо не? Също като ученик, той броеше часовете, които оставаха, преди да я вземе в прегръдките си. Щяха да се срещнат в хотела. Труит не се беше връщал в дома си, нито Лайза бе отишла в апартамента си. Бяха наели малък апартамент в хотел близо до Дюпон Съркъл и минаваха по заобиколни пътища на път за съда и обратно. Въпреки че Шанк нямаше откъде да знае, че са намерили диска, те действаха предпазливо.
Цяло чудо бе, че след като бяха загубили диска, го намериха отново. Шанк може би си мислеше, че те вече не представляват опасност, но Труит не го подценяваше. Бяха намислили да отидат при шерифа на Колиър, за да го накарат да арестува Шанк, но нямаха физически доказателства. Имаха само своята дума срещу неговата, което съвсем не беше достатъчно, за да бъде подведен под отговорност. Освен това публичността би попречила на целта им и тогава фактически Труит не би могъл да се върне в съда.
Докато Голдман напевно мърмореше, Труит погледна към Питър Флахърти, който си водеше бележки на масата на ответниците и чакаше своя ред. Но повече го интересуваше мъжът, седнал до адвоката на „Атлантика“ — Макс Уонакър. Той носеше раиран костюм, шит по поръчка. Ръцете му спокойно стояха върху масата пред него. Красив мъж, наближаващ петдесетте, с прошарена тъмна коса. Уонакър вдигна глава и очите им се срещнаха. Труит стисна зъби.
„Знам какво си направил, нещастнико.“
Питаше се дали омразата му не се дължи на факта, че обичат една и съща жена, а не на действията му. Лайза го оправдаваше. Бе му казала, че Макс не е бил винаги корумпиран. Може би. Може би се опитваше да върви по опънато над Ниагара въже и не възнамеряваше да се намокри. Това, което знаеше Труит, бе, че Уонакър е виновен за смъртта на двеста осемдесет и осем души и че е оставил Лайза сама на огневата линия. Той напълно заслужаваше това, което щеше да последва, стига Труит да успееше да се справи.
Като се сети за съвещанието на следващия ден, Труит се усмихна. Това, което бяха намислили, не бе правено през двестате години от съществуването на Върховния съд.
„Или ще спечелим, или ще бъдем прогонени от града.“
Въпреки напрежението и тревогата той бе в мир със себе си. Когато преди два месеца бе дошъл в съда, той се страхуваше от хиляди призраци. Боеше се, че няма да се справи. Боеше се от неприятелите си, които се мъчеха да го отстранят от съда, от скандала, който би избухнал, ако жена му го напусне. Беше затворник в кабинета си и в дома си. А сега…
„Страховете ми останаха в Глейдс, а безстрашният мъж е всемогъщ.“
Толкова много се бе променил животът му за кратко време. Изпитваше съмнение във всичко, в което вярваше преди.
„Смятах, че трябва да отдам живота си на правосъдието. Това бе акт на преклонение, нарушение на пътуването из правилата и законите. Лайза ме накара да прозра истинската справедливост.“
Труит хвърли поглед към задната част на съдебната зала, към мраморните фризове над главния вход. Властта на Злото — Корупцията и Измамата — се уравновесяваше от Доброто — Сигурността, Милосърдието и Мира.
„Архитектите и занаятчиите са си знаели работата — помисли си той. — Седналият съдия няма друг избор, освен да се концентрира върху метафоричните фигури, които като че ли се взират право в лицето му. Триумфът на Правосъдието пред властта на Злото. Прекрасни думи и възвишени теории. Но съществува ли правосъдие в съдебната зала? Тук ще видиш маскарад на хора с изключителни способности да се преструват. Ще откриеш лъжа и измама. Ще откриеш жалки адвокати, свидетели — лъжци и мързеливи съдии. Ще откриеш спор, който ясно ще ти покаже коя от страните разполага с по-добър наемен убиец и по-взискателен клиент.“
„Но правосъдието — като идеална концепция — трябва да бъде довлечено в тази позлатена кула. Та дори да оставя кални следи по мраморния под.“
Той слушаше как Голдман се аргументира, че присъдата следва да бъде променена поне поради две причини.
— Първо, областният съд е сгрешил в това, че приетото през 1978 година Постановление за отмяна на държавното управление на въздушните линии препятства държавата да предявява иск за щети, причинени при самолетна катастрофа. И второ, налице е ясно доказателство за проявена небрежност от страна на „Атлантика“. Това всъщност прави невъзможно приемането на решението. Затова журито…