— Точно така. Моята задача е да ти отрежа косите — по-точно да ги оскубя, и да те лиша от силата ти. Но виж какво стана! Точно както е в Библията ти възстанови силата си и си на път да разрушиш храма на филистимците.
— Спомням си часовете в съботното училище — каза меланхолично Сам. — Самсон срутил мраморните колони и бил убит.
33.
Главният съдия Уитингтън подаде ръка на всеки един от съдиите в кръглата съблекалня. Това бе ритуал, утвърден през годините. Като стигна до Труит, застина за миг, но после му протегна ръката си. Труит пламенно я пое и я задържа в своята.
— Всичко е наред, шефе — прошепна Труит, като се приведе към Уитингтън. — Днес залагаме на един и същи кон.
— Какво? — Главният съдия отстъпи назад.
Сам сниши още глас и му намигна заговорнически.
— „Атлантика“. В кърпа ни е вързана.
Главният съдия издърпа ръката си, а червендалестото му лице пребледня.
„Накарай го да мисли, притеснявай го. Вместо да спориш, бъди любезен с него.“
Спомни си за един мач, в който играха против „Дюк“. Тогава играчът — център на защитата, го погледна и му каза: „Ira furor brevis est“. Сам си преведе думите — „Силният гняв е кратка лудост“ — и забрави за броя на неочакваните удари.
Представяше си колко поразен бе останал Уитингтън.
Съдиите заеха местата си върху столовете с високи облегалки, разположени пред масата, покрита със зелен филц. Начело седеше Уитингтън, а Труит бе в най-отдалечения край и най-близо до вратата.
— Преди да започнем дискусията, нека се заемем с домакинството. Предупреждавам, че говоря сериозно. Колкото по-малко се приказва за снощното празненство, толкова по-добре. Освен това ще ви помоля да вземете съответните мерки.
— Отнема ролята на Дядо Коледа — прошепна Гуендолин Робинс.
— Тази сутрин написах циркулярно писмо, с което ви уведомявам, че от сега нататък стажантите ще представят скечове само след моето одобрение.
„От сега нататък — помисли си Труит — ще председателстваш Върховния съд на ада.“
— Това е цензура! — обади се Бракстън.
— Ограничение на свободата! — добави Гуен Робинс. — Мисля, че се произнесохме по подобен проблем при делото на Пентагона през 1971 година.
— Точно така — напевно изрече Дебора Каплан. — Или пък, както бе отсъдено в процеса „Ниър срещу Минесота“, ограничение не може да бъде налагано, ако не е налице опасност за сигурността на страната.
— Не мисля, че шефът забранява свободното слово — намеси се Гуидо Тарази. — Става дума, че сътрудниците трябва да се съобразяват с времето и мястото. Да вървят в таверната на ъгъла. Там могат безнаказано да ни критикуват. Но зад стените на това светилище съдът има правото да забрани грубостта и обидите.
„Тогава да сложим намордник на главния съдия.“
— Съгласен съм с шефа — заяви Труит.
Осем чифта очи го стрелнаха изненадано.
— Трябва да се спазва благоприличие и по време на празниците — продължи той. — Какво стана с „Тиха нощ, свята нощ“?
Никой не проговори. Съдийското братство беше стъписано. Последният път, когато Сам и Уитингтън бяха на едно мнение, беше когато мнозинството спечели и за обяд вместо шунка и сирене поръчаха ростбиф. Труит невинно се усмихна.
— Благодаря ти за подкрепата, Сам — внимателно каза главният съдия, покашля се и премести купчината досиета от дървената количка върху масата. — Първото дело е „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“. Както обикновено, аз ще открия дискусията. Ние допускаме разглеждане поради предварителния характер на спора. Боя се, че е възможно областният съд неправилно да е интерпретирал Постановлението за отмяна на държавното управление на авиолиниите. Независимо от това обаче, са стигнали до правилно заключение и решение на мнозинството. Първо, няма никакво съмнение, че се касае за трагичен инцидент, в който са загинали много хора.
Труит знаеше текста почти наизуст. Рано сутринта бе прочел внимателно факса на Флахърти.
„В такива случаи се проявява естественото желание да се повдигне обвинение.“
— В такива случаи се проявява естественото желание да се повдигне обвинение. — Уитингтън скръбно поклати глава. — При подобни дела не знам дали съм Цезар, който прекосява Рубикон…
„Или капитан Куиг, който къса собственото си въже“ — надраска Сам върху тефтера си.
— Или капитан Куиг, който къса собственото си въже — с отработена усмивка продължи шефът.