— Макс вече не може да ти помогне. Ти язди старата кранта точно до вратата на кланицата. — Той ощипа гърдата й и се разсмя. — Я, виж! Зърната ти са твърди като лешници. Сигурно ме харесваш.
— Моля те…
— Молиш ме за какво? Моля, не ме убивай! Моля те, чукай ме? Моля те какво?!
Ужасът я бе завладял. Шанк бе забил пръсти в гърдата й толкова силно, че тя имаше усещането, че ще я пробие.
— Моля те, недей.
„Не му позволявай да забележи страха ти.“
— Защо? Смяташ, че си прекалено добра за стария Шанкстър, мършава кучко?
Той отново здраво стисна гърдата й. Коленете й трепереха. После я пусна и доближи върха на ножа до носа й.
— Боиш се от ножа, нали, Лайза? Звукът на разрязана плът сбръчква старата чанта.
Паниката едва не я повали. Струваше й се, че не й достига въздух.
— Мога да ти отрежа носа както Полански направи с Джак Никълсън в „Китайски квартал“, освен ако нямаш някоя по-добра идея.
Тя беше прекалено уплашена, за да отговори.
— Може би там, където съдията пъха своя нос? Гледах те на видео, Лайза. Слушах какви звуци издаваш. Гледал съм те поне стотина пъти насаме. Само съм променил края. Разменил съм действащите лица. Вместо съдията аз ще те чукам до смърт.
Шанк очакваше някаква реакция, но такава не последва. Тогава той приближи устни до врата й, отстрани до косата й и я целуна по ухото, като плъзна в него езика си.
От хладния допир й се догади. По-добре да я бе облизала змия.
— Нямаме обици днес, а, Лайза? Колко жалко! — Той смучеше месестата част на ухото й и издаваше някакви нечленоразделни звуци.
— Моля те, спри! — извика тя, като отчаяно се мъчеше да се овладее. — Какво искаш?
— Не е ли ясно? Желая те, Лайза, но ми е нужна и малко информация. Пипнаха Уитингтън, нали?
— Да — не се поколеба да отговори тя. Искаше да го накара да говори.
— А делото? Продължават ли да заседават без него?
„Трябва да спечеля време. Ако разбере, че делото е приключило, ще ме убие.“
— Не.
— Какво става? Кажи ми!
— Отложиха всички дела, на които е присъствал Уитингтън — престорено небрежно отговори тя.
— Глупости! — Той сграбчи косата й и силно я дръпна към себе си.
— Вярно е. Уитингтън бе опетнен и съдиите искаха да се дистанцират, да мине известно време преди отново да се заемат с делата. Делото на „Атлантика“ ще бъде насрочено за повторно гласуване, след като бъде назначен нов съдия.
Шанк се замисли. Садистичният му гняв се укроти.
— Значи край с Уитингтън. Е, все още няма доказателства, за да гласуват против, особено ако ти не се набуташ между шамарите. — Той отново притисна острието до врата й.
„Печели време! Карай го да говори!“
— Ние намерихме диска — заяви тя.
Лицето му застина. След това обмисли думите й и оголи зъбите си в усмивка.
— Намерили сте го? Друг път.
— Видели са те като го потапяш. Ние го извадихме от залива в Глейдс. Сега е на съхранение в Маями.
Той я пусна и се отдръпна. Лайза чувстваше краката си като гумени. Трябваше да се овладее и да не падне.
— В Маями? Защо в Маями?
„Защото ако ти кажа, че е тук, ще ме убиеш. С Маями печеля време.“
— В една лаборатория е. За тестове.
— Името и адреса? Къде е?
— В индустриалната зона до летището, но това няма да ти помогне. Дискът ще бъде предаден само на мен или на Сам. Ако никой от нас не го потърси, имат нареждане да го изпратят на Албърт Голдман.
— Лъжеш. — Гласът на Шанк прозвуча неуверено.
— Тогава ме убий. Убий и Сам. Убий целия дяволски съд. — Тя се бореше със сълзите, които натежаха в очите й щом спомена името на Сам.
„Сам, обичам те и имам нужда от теб.“
Шанк я хвана за тила и я повлече през стаята. Лайза се удари в стената и се хвана за един шкаф, за да не падне.
Шанк вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. После съобщи номера на апартамента.
— Макс — каза след миг, — кажи им да подготвят самолета. Връщаме се у дома, а имаме и пътник.
35.
„Невероятно — мислеше Труит. — А пък като кажа на Лайза кой ще пише решението…“
Забързан към кабинета на Лайза, той се удивляваше на куража й. Мислеше през какво бе преминала, когато той имаше нужда от нея, и как двамата постигнаха невъзможното. Не бе познавал жена като нея. Нямаше друга като нея.