В контролната зала Лайза държеше с две ръце лоста с червен накрайник и не желаеше да го отпусне — искаше да усили докрай мощността на двигателя и перките да се движат все по-бързо и по-бързо и с всеки оборот да отмъщават за Тони и за всичко друго.
Главата на Шанк изчезна между перките, от задния край на турбината се разлетяха части от костите, сухожилията му и вътрешните органи. Температурата бе осемстотин градуса, а турбината се въртеше с девет хиляди оборота в минута и онова, което допреди малко беше било човек, бързо се превръщаше в малки парчета хрущяли, после в частици, а накрая — просто в червена течност, която през тръбата за отработените газове стигаше до покрива и се отправяше в небето.
Малко по-късно Лайза изключи двигателя и пусна лоста. От Тиодор Шейкениън не бе останало почти нищо, което да докаже, че е съществувал…
36.
Беше средата на месец март и снегът се бе разтопил. От време на време валеше леден дъжд. Земята бе омекнала. Бе неопределим сезон — късно за зима и рано за пролет.
Бяха минали деветдесет дни, откакто Сам не бе виждал Лайза, нито бе чувал за нея.
Последният му спомен за нея, най-доброто, което се бе запечатало в мъглявината на сътресението, бе как тя се бе привела над него, държеше с две ръце главата му и викаше името му. Гласът идваше сякаш изпод земята и ехтеше в мозъка му. Той бе почти в безсъзнание, а тя каза нещо, но тъпанчетата му бяха спукани и той не можа да различи думите.
След две седмици възстанови слуха си, малко повече време му бе нужно, за да преодолее сътресението, да възвърне яснотата на погледа си и да заздравеят ребрата му.
„Колко време ще е нужно на сърцето ми?“
Смътно си спомняше и двамата полицаи, застанали над него, и как санитарите го слагат на носилката.
„Къде беше Лайза?“
Трябваше да бъде с него в линейката, но я нямаше. Полицаите искаха тя да даде показания, но когато се върнаха в кабината за изпитания, всички бяха възбудени. Работниците се тълпяха, някой извика, че тялото на Макс Уонакър било открито в чакалнята за служители. Лайза бе изчезнала.
Никой не я бе виждал оттогава.
Грег Кингстън бе посетил Труит в болницата и двамата сравняваха превръзките и раните си; показваха си белезите като ветерани от армията. Грег вече се бе върнал в колежа на Западния бряг и Сам му се обади на няколко пъти, за да разбере дали не знае нещо за Лайза.
— Тя е добре — бе отвърнал Грег. — Но не иска да я намерят.
— Ти си говорил с нея?!
Грег не отговори.
„Защо постъпи така? Не се ли интересува от мен? Или от делото?“
Труит започна да пише решението по процеса на „Атлантика“ още в болницата. Бе се превърнал в нещо като знаменитост. Телевизионните станции представиха историята сравнително вярно. Наричаха я заговор за убийство, в който убиецът е бил „размазан“, или както бе написано в един от таблоидите, все едно че е бил хвърлен в огромна месомелачка.
Мистериозна жена бе спасила живота на съдията Труит. Един от вестниците спекулираше с твърдението, че е пилот, друг — че е механик, а трети твърдеше, че жената е била таен агент, натоварен с охраната на съдията. Феминистките я обявиха за една от тях и я нарекоха „жената чудо“.
Когато полицията разпитваше Труит, той твърдеше, че не си спомня нищо от инцидента, защото е бил в безсъзнание. Лайза не бе идентифицирана, което навярно беше и нейното желание.
Седмица след като излезе единодушното решение на съда, с което се променяха решенията на по-низшите инстанции и се насрочваше дело, „Атлантика Еърлайнс“ обяви фалит. Компанията просто нямаше друг избор. Адвокатите на ищците притежаваха роторния диск и с публикуването на данните за опита за убийство на съдията „Атлантика“ бе изправена пред сигурно поражение. Компанията бе обявена в ликвидация, самолетите й бяха разпродадени, а семействата на жертвите заведоха дело, като се очакваше да получат обезщетение за около петстотин милиона долара.
„Постигнахме справедливост! Спечелихме делото… Но се разделихме.“
Седнал в заседателната зала, Труит слушаше дебатите на колегите си за правата на бедните по делото от Мисисипи. В един миг осъзна, че изписва хиляди пъти името на Лайза върху листа на подложката си, така както бе правил това и по-рано.
„Господи, струва ми се, че беше преди хиляда години, а не само преди няколко месеца.“
„Лайза, Лайза, Лайза…“, драскаше той.