Еднопосочни.
Той огледа билетите, прочете отново бележката и разгледа снимката с водопада. Искаше да тръгне веднага към летището, без багаж, без нищо. Просто да тръгне. Но тук имаше толкова много работа.
В списъка на делата за следващата седмица бе включено ново дело срещу тютюневите компании. Хронично болни стюардеси, които в продължение на години са били принудени да вдишват тютюнев дим. Съдеха производителите на цигари, че измамно прикриват рисковете за пасивните пушачи. После идваше делото за държавен доставчик, който бил уволнен, защото говорел открито за държавните проблеми. След това беше и процесът срещу един съдия от Тенеси, който изнасилил служителки от съда и обявил, че не може да бъде обвинен на основата на федералните граждански закони.
Какво му бе казала Лайза: „Винаги ще има нещо за разрешаване“.
„И някой, който да го прави.“
Трябваше да почака до лятната ваканция. Но дори и тогава… Еднопосочен билет? Нима Лайза мислеше, че е в състояние да се оттегли? Трябваше да поговори с нея.
„По дяволите! Защо просто не ми се обади?“
И изведнъж проумя причината за гнева си. Той не я мразеше, както тя се страхуваше. Обичаше я, но тя го бе оставила абсолютно сам. В началото се бе чувствал предаден. Сега се чувстваше празен и опустошен.
„Как можа да ме напусне по този начин?“
Ели позвъни и той вдигна слушалката.
— Съдия Тарази би искал да се присъедините към него в столовата — каза тя. — Иска да обсъдите как ще структурирате анализа си за необходимостта от равноправие пред закона по делото за таксите от Мисисипи.
— Кажи на шефа, че аз не работя за него — отвърна Труит.
— Сам!
— Добре, добре. Кажи му, че тръгвам.
Сам Труит пъхна билетите и пощенската картичка в големия плик, а него остави в чекмеджето на бюрото си. Затвори го, постоя известно време замислен и тръгна към вратата. Сети се, че е забравил нещо, и спря. Върна се, взе сакото си, облече го и го закопча. Поглади реверите му, изключи осветлението и тръгна към столовата, където го очакваше един от братството.
37.
В първата събота на април въздухът бе топъл и приятен. Черешите в Потомак Парк цъфтяха. Адвокатите сътрудници във Върховния съд се бяха измъкнали от зимата на безкрайната работа и малкото забавления, и обявиха деня за празник. Вместо да си почиват половин ден, те организираха пикник и мач по софтбол. Сам Труит обеща, че ще се присъедини към тях веднага щом си свърши работата. Седеше сам в офиса си, прозорецът бе отворен и пролетният ветрец си играеше с книжата, разпръснати върху бюрото му.
Той гледаше през прозореца и говореше в диктофона:
— Ели, напомни на Вик за доклада по делото за свидетеля на самоубийството. Вик, моля те прегледай от „Крузан срещу Мисури“ насам всички дела и ги коригирай! Напиши ми мнението си за разликата между…
— Конституционното право за отнемане на средства за живот в „Крузан“ — прекъсна го женски глас — и фактическото прекратяване на живота чрез самоубийство.
Сам се разтрепери и се обърна. Пред него бе Лайза с джинси и яке. На едното й рамо висеше платнен сак. Златисточервената й коса бе пораснала и тя я беше вързала на конска опашка. Освен светло червило нямаше друг грим и му се усмихваше с ангелска усмивка.
Не би се стреснал повече дори ако видеше призрак. Сърцето му сякаш порасна в гръдния му кош, сълзи изпълниха очите му. Не можеше нито да продума, нито да помръдне.
— Толкова много ми липсваше, Сам — каза тя.
— Аз не мога… — Думите едва излизаха от устата му. — Не мога да повярвам, че си тук.
— Щом планината, в нашия случай Олимп, не идва при Лайза…
Сам стана от стола си и двамата се затичаха един срещу друг. Тя обви с ръце врата му, а той я прегърна. И двамата плачеха. Целунаха се нежно, а Лайза се разсмя и каза:
— На нищо не приличам. Тридесет часа в самолет и…
— Красива си. Ти си най-красивото нещо в целия свят.
Целунаха се отново. Тя огледа кабинета му, като че ли го виждаше за пръв път.
— Предполагам, че си се отказал да бъдеш рибар и ловец на алигатори.
— Не преувеличавай. Местен адвокат само.
— Добре, значи ще свалим табелката ти от дървото — подразни го тя.
— След като президентът назначи нов съдия, реших да остана тук. Вече не отварям вратата.
Смехът й бе звънлив като звука на монети, които дрънчат в копринена торбичка.