— Следващия път, когато чукаш студентка, Сам, спести ми унижението и й пиши отлична бележка.
Преди повдигнатото обвинение да бъде разгледано, Трейси отпадна от университета и му спести моралната дилема. Щеше ли да каже истината?
„Вярно е, че я чуках, но тя поиска.“
Блестящо! Просто блестящо.
„Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината.“
„Докато четях реферата й за легалността на правата на практикуващите стриптийз в граничните петролни платформи, тя влезе в кабинета ми и си вдигна полата.“
„Искаш ли да ме погалиш?“
„Тя беше млада, изпълнена с желание и страст… Бог да ми е на помощ, но аз съм най-обикновен мъж.“
С малко „м“.
Или щеше да излъже?
„Никога не съм я докосвал. Очевидно тя е млада жена с неуравновесена психика и развито въображение.“
Така щеше да измени на принципите си, но за щастие не му се наложи да отговаря на въпроси.
Каква ирония! Личният му живот нямаше нищо общо с високите му професионални стандарти.
Вече бе дал обет за моногамия, което, като се имаше предвид бракът му, бе равнозначно на обет за целомъдрие. Когато сподели мислите си с Кони, тя се разсмя и каза:
— Не забравяй бедността. Трябва да дадеш обет за бедност и да повлечеш и мен.
„Бедността за Кони означава невъзможност да си позволиш лятна къща в Хамптън.“
Труит бе напълно сериозен в намерението си да води безупречен живот. Никакви скандали. Нито в Съда, нито извън него. Никакви амуниции за мускетите на Фондацията. Искаше дълга и продуктивна кариера, искаше да изразява убедително мнението си и възгледите му да останат завинаги в юриспруденцията. Искаше да се присъедини към трийсетгодишния клуб на Маршал, Холмс, Блек, Дъглас и Бренан.
„Ще подлудя неприятелите си, а след това ще ги отстраня.“
В този миг обаче Труит се притесняваше от първия си работен ден в съда и за първото десетилетие. Имаше чувството, че се е промъкнал във величествената сграда тайно. Точно след разсъмване бе изкачил стъпалата. Спря пред огромните шесттонни врати. А преди това бе приседнал на една пейка на Овалния площад. Зад него в розови светлини блестеше Капитолият. В основите на сградата на съда бяха изобразени везните на справедливостта, мечът и книгата, маската и факлата, писалката и жезълът. Взираше се в двете мраморни фигури до стълбите, седнали като на трон — от едната страна седеше Справедливостта, а от другата — Властта. Шестнадесет мраморни колони поддържаха фронтона със скулптурата на Свободата, седнала на трон и заобиколена от други символични фигури. Отдолу бе гравирана възвишената фраза: „Равенство пред закона“. Пред мраморните фигури чувстваше краката си като залепнали.
Сградата бе построена така, че да можеш да влезеш върху гърба на слон, следван от кавалкада със златни тромпети и развети знамена. А той се чувстваше като крадец.
И сега Самюъл Адамс Труит — поне името му звучеше добре — седеше в стола на Холмс до пейката от излъскан махагон и гледаше в небесата или най-малкото тази четиристенна изповедалня, където гърмеше гласът на Бога.
— Съдия Труит — разнесе се бумтящ глас.
Главният съдия Клифорд Уитингтън наистина изглеждаше като бог, ако човек си представи Създателя като шестдесет и седем годишен мъж с огромен гръден кош, грубоват профил и дълга вълниста коса, сресана назад и виеща се на къдри около врата му.
Труит стреснато се обърна към съдебната зала.
— Шефе!
Главният съдия се запъти към пейката. Изглеждаше величествено до бронзовия парапет, който разделяше местата за публиката от галерията на сътрудниците.
— Печелиш преднина, така ли? — Гласът му отекна в подобната на пещера зала. — Или просто проучваш терена преди началото на играта?
„Играта?“
Единственото, което ги свързваше, помисли си Труит, бе фактът, че и двамата бяха играли футбол в колежа — Уитингтън като нападател в Йейл още в дните, когато не бяха използвали защитни шлемове. Някои либерални академици го обвиняваха, че бил играл прекалено дълго без шлем. След това бе отишъл в Оксфорд като стипендиант на Родс2.
Сам бе човек от новия тип, незнайно фермерско момче от Средния запад, победило интелектуалците от Изтока на собствения им терен. Мислеше за себе си като за съдия с прагматичен усет, който уважава традиционните ценности. Възприемаше се и като безкомпромисен човек. Знаеше, че шефът му е заговорничил със сенатор Блеър, като му предоставял списък с опасните въпроси за заседанията на Законодателната комисия. Ако в цялата страна имаше човек, когото Уитингтън да не желае в съда, това бе блестящото момче от Харвард, което се появяваше в новинарските емисии по-често и от най-суетния съдия — тоест от самия Уитингтън.