— За главния съдия е традиция да поговори насаме с новия член на братството — церемониално изрече Уитингтън.
Труит се изправи — не му се виждаше подходящо шефът му да го гледа отвисоко — и попита с усмивка:
— Можем ли все още да се наричаме братство, след като сред нас има и две жени?
— Не знам — отвърна със злобна усмивка шефът. — Дочух, че ти си експертът по сексуален тормоз, професоре.
„Туш!“
— Имам предвид, че работим по една и съща тема — продължи главният съдия с блеснали очи.
— Всъщност аз доста съм писал за сексуалната дискриминация — каза Труит.
— Така е. Четох статията ти за случая във военния колеж. Предполагам, че не се интересуваш особено от моето несъгласие с мнението ти.
— Просто си мислех, че днес вече е късно обществените учебни заведения да препречват достъпа на жени. Щатите не могат да продължават дискриминацията въз основа на половата принадлежност, расата или сексуалните предпочитания.
— Вече? Този израз нещо не ми харесва. Съдържа заключението, че Съдът се е променил, което е факт. Но конституцията е непроменена, с изключение на известните двадесет и седем поправки. Е, какво обяснение ще дадеш, Сам? Как така се отдалечихме от началната тема?
— Не сме. Тя включва тези въпроси в контекста на съвременността. Ако Медисън или Джеферсън бяха живи днес, едва ли щяха да се противопоставят на правото на жените да гласуват, което е и една от поправките към тяхната конституция. Написал съм и статия „Чие е първото намерение?“, в която…
— И нея съм чел. С нищо не съм съгласен. Колкото до нападките ти срещу законовия реализъм и подканата ти съдиите да игнорират прецедента и да използват социалните науки, за да канализират живота — намирам ги за опасни. После имаме и есето ти върху легалния прагматизъм. Има си фундаментални принципи, Сам. „Да бъдеш юридически прагматик означава никога да не можеш да кажеш, че имаш своя теория.“
— Това е прекалено опростенчество.
Главният съдия се усмихна ослепително. Все още носеше загара от лятото, прекарано в „Мартас Вайнярд“, където се бе забавлявал като по коктейли и пикници бе натривал носовете на бостънските либерали. Труит погледна шефа си право в очите. Двамата бяха еднакво високи, над метър и осемдесет, но шефът бе с десетина килограма по-тежък.
— Мислиш си, че съм троглодит, нали? — каза главният съдия.
— Мисля си, че обичате да предизвиквате хората, особено младшите съдии.
— Така е. Но пък казвам това, което мисля. Знаеш ли защо съм добър съдия, Сам… велик съдия?
— Заради скромността си?
Уитингтън се изсмя. Смехът му бе оглушителен като звука на водопад.
— Защото не робувам на принципи. Пукната пара не давам дали жените правят аборти, но категорично възразявам този съд да изтъква конституционните права за права на личността, след като в свещените документи не се казва и дума за това.
— Безполезно е да казвам, че аз…
— Спести си думите, Сам. Ясно ми е какво е мнението ти.
Труит се запита на какво ли приличат съдебните заседания, когато шефът с гърмящ глас отрича всяко несъгласие с мнението си. Напомняше му на напътствието, дадено от Сам Голдуин към някакъв млад сценарист: „Когато се нуждая от мнението ви, аз ще ви го съставя“.
— Ще ти кажа още нещо — избоботи шефът. — Миранда3 е същинско нещастие. По дяволите! Сега ченгетата трябва да настояват и да убеждават арестуваните да не признават. Не бих спазвал и така нареченото правило за изключение. Ако полицаят прави грешка, защо трябва да се освобождава престъпникът?
— Предполагам, че се противопоставяте и на правата, които Петата поправка осигурява срещу самообвинението?
— Не съвсем — без следа от ирония отвърна Уитингтън. — Но какво би могъл да направи съдия от първа инстанция, ако обвиняемият не изразява становището си?
„Този стар лешояд се държи с мен като с първокурсник.“
— Съдията напътства съдебните заседатели и им обяснява, че не е позволено да правят неблагоприятни заключения поради невъзможността обвиняемият да свидетелства. — Труит се постара да прикрие досадата в гласа си.
— Не се ли прави това само в името на простия разум? Защо да не съдят съдебните заседатели? Само защото бедната невестулка дори не прави опит да противоречи на показанията срещу нея?
3
Миранда — фамилното име на ответник по дело за осигуряване на законови права на арестувано лице. Съгласно решение на Върховния съд от 1966 година на арестувания се дава право да не отговаря на въпроси, да получи адвокатска защита и др. — Б.пр.