„Водевил? Този човек вероятно мисли, че Боб Хоуп е новопоявил се блестящ комик.“
— Джон Джей е бил само на четиридесет и три, когато Вашингтон го е назначил за главен съдия — каза Труит.
— Познавах Джон Джей — усмихна се Уитингтън. — Бяхме приятели. Повярвай ми, Сам, ти не си Джон Джей. Нито пък Оливър Холмс.
— Разбрах. Вие не одобрявате стила ми.
— Пукната пара не давам за стила ти. Интересува ме единствено съдът. Той не е класна стая, още по-малко пък място за бурлески и пародии. Не очаквай да чуеш ръкопляскане, нито да бъдеш възнаграден с хвалебствия. И не бързай да пишеш за възгледите си. Тук аз възлагам задачите!
— Само когато имате мнозинство.
— Когато си струва, аз си подсигурявам мнозинството. С различните фракции, който разделят Съда, ние сме слаби като институция. Но ти си още нов и аз ти предричам, че ще се прицелват със стрели — несъгласия в самия теб, в Харвард Скуеър и в приятелите на „Нова република“.
— Работата с осем съдии сигурно е истинска досада. — Труит бавно отмерваше думите си. — Би било по-лесно за вас, ако можехте сам да решавате делата и да възложите на някой от почитателите ви да напише становището.
Уитингтън се изсмя.
— Така. Не се плашиш лесно, признавам го. — Той се огледа внимателно, като че ли бе възможно някой да ги наблюдава. — Харесвам те, Сам. Харесвам те като човек. Вие с Къртис Бракстън сте единствените, които могат да ми се опрат. Може би някой ден ще трябва да решим някой казус на канадска борба. Или може би трябваше да кажа „американска“, за да не засегна националните ти чувства?
— Шефе, питам само от любопитство, колко време възнамерявате да ми лазите по нервите?
— Не дълго, Сам. Най-много десет-петнадесет години. И ако си мислиш, че ще се оттегля по отрано, ще ти припомня само, че на деветдесет и една Холмс все още е бил в съда и че се наложи да изведат Бил Дъглас в инвалидна количка, но той беше жилав човек. Господи! След удара започна да пише глупости в докладите си, но винаги гласуваше на заседанията и изваждаше шефа от кожата му.
„И браво на него.“
— Дъглас наричаше Уорън Бъргър „Глупака“ зад гърба му. Когато бе толкова зле, че не можеше да чете съдебните досиета, един адвокат го попита дали ще може да гласува. Знаеш ли какво каза той?
— Ще гледам как гласува главният съдия и ще гласувам за обратното.
— Позна! — кимна Уитингтън.
Разговорът замря и на Труит му се стори, че е време да се оттегли. Шефът му каза:
— Отбий се след обяд за официален разговор и чаша бренди.
— Все още провеждам събеседвания за последния ми сътрудник.
— Моят помощник ще те повика — заяви шефът, сякаш не бе чул отговора му или пък този отговор изобщо не го интересуваше.
— И още нещо, Сам. Прочетох доклада на ФБР за теб. Това са слухове, само слухове и така нататък, разбира се, но имаш репутацията на женкар.
„Женкар. Водевил. Бурлеска. Какво ли още ще изтърси?“
— На младини — поде Уитингтън — самият аз сгазих доста лук, така че те разбирам. Не ме интересува какво си правил, но сега си в моя съд. Съдът на Джей, Маршал и Уитингтън.
— Не знам какво сте разбрали, но сте далеч от истината.
Главният съдия не обърна внимание на думите му и продължи:
— Тъст ти ми е приятел. Не съм съгласен с политическите му възгледи, но той е добър играч на покер. Без него никога нямаше да бъдеш посочен за кандидат и съвсем сигурно е, че нямаше да бъдеш одобрен.
— Сенатор Парам се оттегли от политиката.
— Той все още има приятели и от двете страни на залата. Струва ми се, Сам, че млад мъж като теб, който е зет на знаменито семейство, дължи нещо и на съпругата си.
Труит почервеня от гняв. Искаше му се да хване съдията за реверите и да му каже да си гледа работата.
— Шефе, ще оценя жеста ви, ако ограничим разговора си около работата в съда.
— Това е работа на съда. Франкфуртер веднъж каза, че съдът трябва да бъде като манастир. Е, той имаше предвид, че трябва да се изолираме от опитите за чужди влияния, но съм убеден, че мнението му би трябвало да се разпростира и върху личния живот. Следиш ли мисълта ми, Сам?
„Както малко теле следи майка си.“
— С цялото ми уважение към вас, шефе, мисля, че се отклонявате.
— Не мога ли да чуя едно просто „да“, Труит? — изсъска съдията.
— Да, сър. — Труит се чувстваше като новобранец. — Знам как да се държа и не е нужно някой да ме поучава.