Дискусия
Първо, „Атлантика“ точно отбеляза, че само федералното правителство има право да регулира проблемите на въздушната безопасност и въздушните операции. Тази регулираща схема осигурява безопасността на всички пътници чрез централизирано управление и определя еднакво федерално управление на авиокомпаниите. По-нататък „Атлантика“ изтъква, че приетият през 1978 година Акт за отмяна на държавното управление на въздушните линии включва и предварителното обезпечаване „като забранява на щатовете да налагат какъвто и да било закон по отношение на тарифите, маршрута или обслужването на който и да било въздушен превозвач“ (Моралес срещу „Транс Уърлд Еърлайнс Инк.“ 504 U. S 374 1972).
„Атлантика“ твърди, че делото включва въпроси от обслужването на авиолиниите, което се контролира от федералния закон и следователно е вън от полезрението на закона на щата. Съдът е съгласен. Тъй като федералният закон не открива специални причини за водене на дело, ищците не могат да се възползват от федералната защита. Възможно е това решение да изглежда жестоко, но този Съд няма пълномощията да образува дело. Това е въпрос, който трябва да се адресира до Конгреса.
Нещо повече, претенциите на ищците към Авиокомпанията отпадат и поради допълнителната причина, че те не са представили никакви доказателства за проява на небрежност. Макар и не решаващо, доказателството в доклада е, че катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет е причинена от експлозиви, поставени на борда от неизвестна трета страна. Няма следа от грешка или пропуск от страна на „Атлантика“, която да сочи, че тя носи отговорност за поставянето на експлозива. Задача на ищците е да посочат такова доказателство.
И тъй като ищците не представиха същински факти нито съществени доказателства за проява на небрежност, техните претенции не се уважават.
По тези причини съдът задоволява иска на „Атлантика“ за обобщено решение по всички претенции.
3.
Лайза Фримонт пълзеше из паяжината на съня и се опитваше да се залови за крехките ластари на утринния унес. Като в мъгла се виждаше разпъната на въже между Макс Уонакър и Сам Труит. Те едновременно дърпаха двата края на въжето, с което я бяха завързали.
— Обичам те — казваше Макс и се протягаше към едната й ръка.
— А аз ви уважавам — дърпаше я Труит за другата.
— Нужна ми е помощта ти — умоляваше Макс.
— Дължите своята лоялност на закона — уверяваше я Труит.
„Искам всичко това“ — помисли си тя и се събуди с жестоко главоболие.
Закуси с три таблетки „Тиленол“ и кафе. Макс си беше тръгнал рано. Имаше среща с адвокатите за ново съвещание с Федералната администрация по въздухоплаване. Трябваше да оспорят доклада за инспекциите им.
Лайза бе спала неспокойно. Въртеше се в очакване на събеседването. Събужда се на няколко пъти, а после потъваше в нов сън. Тя и Макс бяха на някакво шоу в Ню Йорк на Бродуей. Докато бяха в офиса, той беше рязък изпълнителен директор, който се зъбеше на подчинените си. Но заведеше ли го да гледа „Клетниците“, можеше да избухне в сълзи още щом Фантин запееше „Сънувах една мечта“.
„Може би затова още ме вълнува, но дали това е любов, или някаква смесица от задължение, благодарност и носталгия?“
Тя се замисли.
„Опитвам се да се променя, да бъда различна от Макс, но защо? Искам да вярвам в етичните норми, в честността, на всички изтънчени изрази от прашните книги. Защо не се получава? Защо не мога?“
Бе преживяла толкова промени в живота си, който някога изглеждаше пределно прост — дали да обуе черни мрежести чорапи и тореадорско сако, под което се вижда всичко. Животът й бе станал сложен и поставяше наистина важни въпроси.
„Коя съм аз? В какво вярвам?“
Не знаеше.
Късно през нощта си бяха поръчали китайска храна и гледаха филм. Точно като женени. Любиха се, но сърцето й не трепна. Дори любовта се бе превърнала в обикновено задължение. Рутинно разтваряне на краката и тялото освобождаваше духа. Точно като женени.