Лайза искаше повече. Искаше да има мъж, по когото да копнее, когато са разделени, и когото да обича, когато са заедно. Да, приличаше на сценарий за сапунена опера, но с Тони вече се бе случило.
Лайза продължи да се облича, а по-точно — да се облича и да се съблича.
Започна с двуредния морскосин блейзър.
Всъщност върху леглото бяха проснати три. Единият по раменете и с бели копчета, вторият беше с подплънки. И двата имаха осемсантиметрови ревери. Третият беше без яка.
След като нагласи и трите пред огледалото в спалнята си, спря избора си на блейзъра със златните копчета.
„Ако ме назначи, вероятно ще получа всички морски дела. Не го ли стори, ще оставя Макс на сухо, нещо, което той никога не е правил.“
Стоеше пред огледалото и държеше сакото под брадичката си. Тъмният наситен цвят подхождаше на свежия тен и на сините й очи. Не, те не бяха съвсем сини. Имаха цвета на дрехата й. Сложеше ли зеления си екип за аеробика, очите й ставаха смарагдови. Приемаха цвета на плитките тюркоазнозелени води на Сейнткитс, ако завържеше синьо копринено шалче на врата си. В деловия костюм с цвят на горчица, който бе купила на разпродажба в „Сакс“ — за което веднага бе съжалила — очите й добиваха лешников нюанс.
Вдигна две перленобели блузи. Едната бе с висока яка, а другата — с остро деколте. Имаше хубав врат, защо да не го показва? По тази теория би трябвало да показва и задника си.
Метна дрехите върху леглото. Копринената блуза се плъзна на пода, а блейзърът се присъедини към бъркотията от костюми, рокли и сака, избрани, а сетне отхвърлени.
Стоеше гола и се изучаваше в огледалото. Бяха минали десет години. Странно. Изглеждаше по-млада, отколкото бе като непълнолетна танцьорка.
„Никога не казвай стриптийзьорка, ти изпълняваш екзотични танци.“
Тогава носеше черен колан с жартиери и сатенено червено болеро. И грим! Дебела линия около очите, разнесена нагоре, за да й придаде котешки поглед със сексуална жестокост. Устните й бяха пурпурночервени.
„Коя бях тогава? Коя съм сега?“
— Аз съм Лайза Фримонт — каза тя на огледалото и протегна дясната си ръка към въображаемия интервюиращ.
— Да, госпожице Фримонт — понижи тя гласа си до мъжки тембър, — прегледах автобиографията ви и трябва да призная, че имате впечатляваща подготовка.
Тя се изсмя.
— Не знаете и половината за мен, съдия Труит.
„Моля те, Господи, наистина се нуждая от тази работа. Трябва да я получа.“
Тя отлично се справяше със събеседванията. В тази област бе от върховна класа — съобщаваше юридически бележки, лишени от интимност, подробности за личния живот и придобитата на улицата опитност. Съперниците й не можеха да се вържат и на малкия й пръст. Защо тогава бе така изнервена? Спомни си за едно друго събеседване. По време на последния й семестър в Станфорд се бе кандидатирала за една от най-големите фирми. С нея разговаряха един старши сътрудник и двама младши — и двамата с неустановено положение, с копчета на ръкавелите и калифорнийски перлени зъби. Бяха в „Голямата четворка“ — махагонов мавзолей, който славеше четирима железопътни магнати. Мястото бе издържано в типично мъжки стил и на нея й се струваше, че тестостеронът замества вермута в мартинитата.
Старият глупак скачаше от мисъл на мисъл, говореше несвързано за честта да представляваш застрахователни дружества, банки и производители с нещастната склонност — това бе негов юридически термин — да произвеждат експлодиращи гуми, падащи стълби или токсични лекарства. Тя го слушаше любезно и напълно игнорира двамата младоци, чийто вид издаваше, че нямат търпение да я приковат към купчината юридически документи. Не бе довършила коктейла си от скариди, когато шефът потупа джоба на сакото си и я погледна виновно.
— Изглежда, съм оставил автобиографията ви в офиса. Ще ме освежите ли орално?
Младшите сътрудници изпръхтяха, а лицата им добиха цвета на бургундовочервените им вратовръзки.
— Не — учтиво отвърна Лайза. — Не бих могла, но имам няколко приятелки, които биха го направили.
Така или иначе, тя не искаше да получи работата. По-скоро Макс не искаше. Вече говореше за работа в Апелативния съд, едно стъпало по-нагоре по пътя към Върховния съд.
„Лайза Фримонт — адвокат в Апелативния съд на САЩ за област Колумбия.“ Сякаш бе стигнала върха. А сега…
След годината работа в Апелативния съд тя кандидатстваше за работа при Самюъл Адамс Труит — най-новия съдия във Върховния съд, от чийто глас се нуждаеха адвокатите на Макс, за да спечелят. Нито Макс, нито неговите съветници биха могли да й помогнат да стане адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати, постът трябваше да се заслужи.