Сам Труит бе от елита. Какво би могъл да види в нея? При това беше женен.
В деня след лекцията Лайза висеше в студентското кафе с още няколко момичета. Едно от тях посочи висока блондинка с нацупени устни, която седна, кръстоса крака и измъкна от чантата си клетъчен телефон, и попита:
— Познайте кого ще скъса Труит на семинара?
— Домашният любимец на учителя — отвърна друга закръглена млада жена с кръгли очила. — За бога! Той харесва този европейски боклук с вид на току-що пристигаща от Монако. Спомнете си асистентката от миналата година. Още една късокоса блондинка.
— Защо да влизаш в час, ако можеш да бъдеш приета лично?
— Той харесва такъв гладен поглед — обади се една азиатка.
— Мисля си за Труит — обади се първото момиче. — Но в мислите ми не се появява нищо, свързано със справедливостта на процесуалната клауза.
Другата изхихика.
— Ще играем на „Пустинния остров“ — обърна се тя към Лайза. — Ще участваш ли?
— Естествено. Какви са правилата?
— Чрез елиминиране определяме най-сексуалния мъж на света. Започваме с двама, а ти трябва да избереш с кого от двамата би останала на пустинен остров. Елиминираме другия и продължаваме. Започвам аз. Джон Кенеди и Сам Труит.
— Трудна работа — обади се пълничката. — Ще получи ли Труит бонус, ако пръв мине бариерата?
— От теб зависи. Ти си измисляш.
— Ще остана със Сам Труит — намеси се Лайза. — Напомня ми на кръстоска между Харисън Форд и Джеф Бриджис.
— Не, той е по-порочен.
— Като Ник Нолт.
— Да — съгласи се пълничката. — А пък повечето професори приличат на Пи У и Хърман.
Още смях.
Лайза си тръгна.
Щом се върна от Кеймбридж, отиде в един моден фризьорски салон в Джорджтаун. Подстрига се късо, в стила на лейди Ди. Направи го отчасти за да има по-професионален вид — като телевизионна говорителка, отчасти за да отговаря на вкуса на Труит.
„Ако го привличам, ще бъде по-лесно.“
Всъщност тя бе привлечена от него и се питаше дали това, което трябва да направи, така не става още по-трудно.
Облече бялата блуза и кафеникавосива пола, която покриваше коленете й. Напъха блузата под тънкия колан на полата, след това обу тесните обувки „Ферагамо“ с осемсантиметрови токове, малко по-високи от необходимото. Вдигна брадичка и внимателно постави двуредата перлена огърлица, подарък от Макс. Сложи подходящи обици — две големи перли, всяка разположена в златно легло. Облече блейзъра и пъхна копринена кърпичка в джобчето му. Прибра две копия от автобиографията си в едно бургундовочервено куфарче от мека кожа, като си представяше, че е пълно с писма, документи, юридически записки и молби.
— Ще получа тази работа — изтананика тя.
Вече вървеше към вратата, когато телефонът иззвъня.
— Трябва ми бавачка — изрече мъжки глас.
— Грег!
— Обаждам се само за да ти пожелая успех. Днес е съдбовният ден, нали?
— След двадесет минути.
— Тръгвай тогава! Ти си най-добрата.
— Благодаря ти, детко.
За нея той си оставаше малкият Грег Кингстън с шапката на „Великаните“, който се пъчи с първата си бейзболна ръкавица и я моли да поиграе с него, защото баща му е някъде из Германия или Флорида — на стотици километри от Бодега Бей. Тя си представи облицованата с дъски бяла къща на хълма. От комина се вие сивкав дим, а бабата на Грег стои в кухнята и приготвя плодов пай.
Спомняше си как една нощ избяга от дома си. Пияният й баща хукна подире й, а тя скочи на верандата. Сграбчи я с мазолестите си рибарски ръце. Тя се закова на място и падна на колене. След това побягна към хълма, където бабата на Грег я прегърна и сложи йод върху раната й. Поне за известно време бе намерила убежище от страха, място, където можеше да затвори очите си, без да се страхува какво ще види, когато се събуди.
На дванайсет години тя беше бавачка на Грег и скоро стана член на семейството. Майката на детето отдавна бе избягала, а Тони бе още на служба. Така мършавото осемгодишно момче с коса, която падаше в очите му, стана по-малкият й брат, който винаги й бе липсвал. И макар че момчето вече бе станало върлинест двадесет и три годишен младеж с дяволита усмивка, за нея той си остана детето, което иска да играе.