Когато скъса с Макс, тя се прибра у дома, за да види Грег. Там завари Тони. Той бе с деветнадесет години по-възрастен от нея, но по-млад от Макс. Завладя го още щом се поздравиха.
„Не, вече не съм бавачка.“
Още си спомняше какво изпита в мига, когато очите им се срещнаха. Чувството бе силно и неочаквано. Спонтанно внезапно запалване, миг, зареден с електричество. А най-хубавото бе, че чувството беше взаимно.
Спомни си за първата им нощ. Пълната луна сияеше над океана. Вино и сирене на борда на стария „Бостънски китоловец“. Седяха до котвата, а вятърът пенеше водата. Станаха любовници. Страстта им бе неутолима. Дори сега, затвореше ли очи, тя чуваше скърцането на котвеното въже, звук прекрасен като цигулковия, виждаше блестящата шамандура и преживяното разтуптяваше сърцето й.
Какво у Тони бе по-различно?
Честността и благоприличието? Способността му да дава повече, отколкото взима? Обичаше да са заедно, да я слуша, да споделя мислите й, надеждите й, страховете й. Отношенията им бяха естествени, а връзката им — нерушима.
„Господи! Не знаех, че съществува такъв мъж!“
Животът, който някога бе сив и суров, се превърна в калейдоскоп с пищни багри. Тя имаше семейство.
„Мъж, когото обичам, братче, дори и баба, която пече черешов пай. Ако можеше да остане така завинаги…“
— Къде си, Грег?
— В Маями.
„По дяволите! Кога ще се спре?!“
— Мислех, че ще се върнеш в университета за този семестър.
— Намерих си работа. Карам електрокар.
— Къде?
— В „Атлантика“. В сервиза за двигатели.
„Не! Всичко ще провалиш!“
— Грег, кога ще пораснеш? Минаха три години. Бомба е причината за катастрофата. Баща ти е мъртъв и нищо не може да промени това.
Мълчание. Лайза чуваше само ехото от собствените си думи. Но това бе истината, нали? Какво значение имаше каква е причината за катастрофата? Баща му беше мъртъв.
— Пийнахме по бира с няколко от момчетата по поддръжката — каза Грег. — Държах си устата затворена, но слушах и попивах. Толкова мръсотия. Некомпетентността тук е зашеметяваща.
— От юридическа гледна точка това няма връзка със случилото се. Няма значение дали всички механици са били мъртвопияни или с по две леви ръце.
— Не става дума за тях — прекъсна я Грег. — Трябва да чуеш какво говорят за Макс Уонакър. И татко казваше, че е лайно.
Никога не бе споменавала пред Грег, че е много вероятно баща му да е имал и други причини да презира Макс.
— Грег, не смятам, че за теб е добре да живееш, обсебен от катастрофата.
— Всеки понася загубата по свой начин. Ти можеш и да затвориш очи, но той беше мой баща.
— Аз го обичах! — изкрещя Лайза. — И твоите думи се забиват като нож в раната ми.
— Длъжен съм да разбера какво се е случило.
Тя се заслуша, а Грег изреждаше какво е проучил през изтеклите три години. Беше го чувала и преди.
Мислите й блуждаеха. Не искаше да си го признае, но момчето имаше право. След катастрофата тя правеше всичко възможно да не мисли за загубата си. Мъчеше се да забрави лицето му, усмивката му, прегръдката и силните му ръце.
Господи! Колко й липсваше! Нейният любовник, нейният герой, нейният пилот. Това, което каза на Грег, бе самата истина.
„Тони Кингстън е единственият мъж, когото съм обичала.“
4.
Сам Труит излезе от кабинета си, за да я поздрави. Носеше синя риза и зелена вратовръзка, за която не бе убеден, че е в подходящ цвят. Вратовръзката беше с оранжеви петна, всяко от които имаше очертанията на щата Флорида. Бе му подарена от губернатора, защото той бе първият съдия от Флорида, член на Върховния съд. Труит бе оставил сакото си в кабинета, за да наложи неофициален характер на срещата и да предразположи младата жена. През последните седмици бе докосвал десетки потни длани и добре разбираше напрежението, на което са подложени кандидатите. Труит си помисли, че не бива да забрави да облече сакото си, преди да излезе в коридора. Всяка сутрин главният съдия с възмущение отбелязваше, че някои съдии са били забелязани да вървят из коридорите само по риза. Изкушаваше се от мисълта да сложи напудрена перука и тога за уговорената среща с Негова Светлост.