— Има ли нещо, което искате да ме попитате?
— Гледах футболната топка. Дали не съм прочела някъде, че сте били капитан на отбора в колежа?
— Не, не бях достатъчно добър за това. Бях капитан на специалните отбори.
— Какво им беше специалното?
Той се разсмя. Слава богу, тя не беше специалист по всичко.
— В Уейк Форест — нищо, уверявам ви. Подавах топката на дълги разстояния.
— Това нищо не ми говори — сви рамене Лайза.
— По време на цялата игра гледах между краката си и подавах топката към застаналия в подходящо положение нападател. Това означава за десети от секундата да вдигнеш топката със спираловидно движение нагоре, така че играчът да се съсредоточи изцяло върху удара към вратата. Ако е добър, човекът, който подава, прехвърля топката по-бързо, отколкото би направил това предният защитник.
— Така ли? Предполагам, че е по-сложно, отколкото го описвате — каза тя.
— Така е. Хващаш топката с дясната ръка и я водиш с лявата. Преди удара, ако успееш да я промушиш или да извъртиш китката си, защитникът има време да я поеме и да я подаде на нападателя. Най-важното е да заемеш подходящата стойка. Трябва да държиш задника си надолу. Сещам се, че същия съвет ми даде президентът, когато ме посочи да дойда в това гнездо на скорпиони: „Дръж ниско задника си, докато не обхванеш напълно с поглед местността“.
— Остроумно. Вие сте назначен тук до края на живота си. Защо трябва да проявявате нетърпеливост?
— Никога не съм успявал да остана незабелязан.
Той се изправи, отиде до шкафа и пак взе топката.
Лайза също се изправи, приближи се до него и постави ръце върху кожата. Странен интимен жест, с който всеки докосваше другия чрез старата топка. Тя плъзна пръсти по тънкия бял надпис и го прочете на глас: „Уейк Форест 16 — Фърман 10“.
„Тя има красиви ръце. Какво ти става? За бога, Сам! Дръж се като съдия, не като ученик!“
— Беше последната ми игра. Награда за трите години в отбора без нито едно лошо подаване. Това и няколкото опита да отнема топката при първия удар на противниците. За съжаление, не ми се случваше често.
— Знам достатъчно за играта, за да разбера. Не сте отбелязвали често голове, нали?
— Често?! „Демоничните дякони“ имаха напълно безрезултатен октомври.
— Безрезултатен октомври! — повтори тя със смях. — Звучи като заглавие на филм.
— Или като оплакване на самотно момче — подсмихна се той.
— Или като едно от мненията, които съдията пише през първия си месец в състава на Върховния съд — каза тя и пусна топката.
— Боя се, че главният съдия ще се съгласи с това. Доста време ще мине, преди да свикна с мисълта, че съм новият играч в отбора. Вчера играх баскетбол със съдията Бракстън и той започна да ме нарича „Младши“, само за да ме обърка при удара. Знаете ли, че над съдебната зала има баскетболно игрище?
Тя кимна.
— Най-високата съдебна зала в страната.
— Отново сте права. Изглежда, че имате невероятен усет за мястото.
Лайза го гледаше как подхвърля топката, вглъбен в някаква мисъл.
— Говорите с голяма обич за футболния отбор, макар че…
— Бяхме истински несретници — довърши фразата й той.
— Но победата не беше най-важното нещо за вас, нали?
— Не съм мислил много върху това, но ми се струва, че имате право. Преди да победим „Фърман“, загубихме цели десет игри. Обичах играта, обичах и съотборниците си, въпреки че бяхме най-слабият отбор в историята на колежа.
— Е, чак пък толкова! — подигравателно възрази тя.
— Можете да проверите.
Естествено, вече го бе направила.
— През 1974 година загубихме пет игри с общ резултат двеста и десет на нула — каза Труит. — Северна Каролина, Оклахома, Мериленд, Вирджиния и Клемсън.
— О! Да не би и това да е някакъв рекорд?
— Може и така да се каже.
Тя се засмя.
Така бе завъртяла нещата, че от разпитвана се бе превърнала в разпитваща.
— И какво научихте от всички загуби? За живота имам предвид.
— Никой не ме е питал за това — замисли се той.
„Хайде, Сам, няма мъж, който да не обича да говори за себе си.“
— Научих каква е стойността на упорития труд, на търпението и дисциплината — отговори Труит след известно време. — Че за да победиш, трябва да се поизпотиш и да се пожертваш, като на първо място поставиш отбора си. И че дори и да постъпиш така, пак не е сигурно, че няма да загубиш, но поне ще го направиш с чест. Преди всичко обаче научих, че си длъжен да играеш по правилата, както впрочем е и в живота.