Правилата… Макс Уонакър си ги измисляше сам, а Труит следваше онези, които бяха гравирани в мрамора.
Труит започна да обяснява как е получил прякора „Скрап“ и в този момент телефонът иззвъня.
— Шефът нареди веднага да отидете в кабинета му — разнесе се от микрофона гласът на Елоиз.
— Кажи на шефа, че не работя за него — отвърна Труит.
— Не, сър — предизвикателно извика Елоиз. — Няма да започваме да мерим чий е по-дълъг. Ще му кажа, че имате събеседване и ще отидете при него веднага щом се освободите.
Секретарката изключи интеркома. Лайза и Труит мълчаха и се опитваха да си спомнят докъде бяха стигнали в разговора си.
— Навярно това е първият случай, когато някой ви чува да цитирате съдията Макрейнолдс — отбеляза Лайза.
— И това ли знаете? — изумено попита Труит. — В Съда то се пази в тайна.
И я изгледа с неудобство, а тя се засмя.
— През 1930 година — поде Лайза — главният съдия Хюс оставил съобщение на секретарката на Макрейнолдс: „Кажи на съдията да дойде незабавно в кабинета ми и да облече тогата си“. Е, Макрейнолдс отговорил… казал това, което казахте и вие. „Кажи на шефа, че не работя за него.“
— Макрейнолдс е бил истински мизантроп, расист и фанатик — заяви Труит. — Вероятно го знаете, нали?
— Знам, че е отказвал да се снима със съдиите, защото не искал да бъде на една и съща снимка с евреин. Така наричал Луис Брандис.
„Прекрати представлението! Стига толкова, Лайза. Далеч отидох, но въпреки това отговорът може да бъде «да», а може да бъде и «не».“
— Имате право. Точно такъв е бил. Това е първият случай, когато цитирам този кучи син. — Труит погледна часовника си. — Охо! Говорили сме почти два часа.
— Благодаря ви за отделеното време — каза Лайза, като разбра намека.
— Беше ми много приятно. Наистина. — Той замълча за миг, сякаш не искаше тя да си тръгва.
Сам Труит не бе в състояние да определи с точност мига, в който промени решението си за Лайза, нито пък би могъл да каже защо. Тя бе умна и схватлива, двамата очевидно се разбираха добре, а и той бе уморен от безкрайните събеседвания. В присъствието на Лайза се чувстваше спокоен, сякаш я познаваше от цяла вечност. И така, без да влиза в конфликт със съвестта си, Труит стигна до заключението, че тя е най-подходящият кандидат. Не я назначаваше заради прелестния й вид, макар че се съмняваше, че жена му ще се хване на въдицата.
„Какво си мисли? — питаше се Лайза. — Дали не прекалих? Не трябва ли да направя реверанс и да си тръгна?“
— Щом започне сесията, вече няма да има време за това, което Ели нарича „време за приказки“.
„Май получих работата“ — помисли си тя.
— И от сега нататък съм просто „съдия Труит“. Така се обръщат към мен Вик и Джери. Попитайте Еди какви формуляри трябва да попълните и след това си запретнете ръкавите.
„Велики боже! Какво казва той?!“
— Искате да кажете, че съм назначена?
— Не го ли казах? Предполагам, че не съм. Май съм решил, че можете да четете мислите ми.
— Би било ценно качество за младши съдия. — Лайза сияеше. — Ще поработя над това.
— Наред с работата върху десетки молби. — Той й протегна ръка. — Добре дошла на борда.
За втори път този ден Лайза подаде ръка на съдията. Очите им се срещнаха. Погледът му сякаш извираше отнякъде и тя имаше чувството, че се опитва да се вгледа дълбоко в нея. Нямаше нищо неестествено, нищо сексуално. Бе прост жест на приятелство, признание, че ще прекарат заедно следващите няколко години по следите на великите приключения.
„Успях! Вече съм адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати. Аз! Лайза Ан Фримонт от Бодега Бей. И Макс с нищо не ми е помогнал.“
Позволи си само няколко секунди блаженство. След това се върна в действителността. Не бе само сътрудник на Сам Труит. Работеше и за Макс Уонакър от „Атлантика Еърлайнс“, ответник по едно от най-големите дела за сезона. Или, казано на юридически закон, налице бе голям конфликт на интереси. Задачата й бе да наруши закона, а не да го спазва. Опита се да отклони мисълта си, за да не разруши щастливия миг.
Усмихна се на Сам. През последните два часа бяха научили много един за друг. Дали бе така? Тя вече го познаваше, а той само мислеше, че я познава. Когато сиво-сините му очи се взряха в нейните, й се стори, че е прозрял същността й, че е проникнал зад фасадата на живота й, че по някакъв начин е отделил онова, което е била, от онова, което бе станала. Но ако бе открил нещо нередно, защо я назначи?