Джеф Абот
9-те слънца
Сам Капра #2
На Шърли Стюарт
Първа част
Много лична война
1.
Манхатън, Горен Уест Сайд
Почуках на зелената врата и осъзнах, че през следващите пет минути или ще съм мъртъв, или ще узная истината.
Мъжът отвори вратата точно когато вдигнах нетърпеливо юмрук да потропам още веднъж. Не приличаше на човек, който търгува с човешки живот. По-скоро напомняше счетоводител. Носеше тъмен костюм, разхлабена вратовръзка на сребристи и розови ивици, а по лицето му се четеше леко изтощение и раздразнение. Очилата му бяха със стоманени правоъгълни рамки. Устните му лъщяха мазно от тайландска храна, а остатъците от порцията му — сигурно последната — ароматизираха въздуха.
Погледна ме, погледна дребничката жена до мен и накрая си погледна часовника.
— Закъсняхте, господин и госпожо Дъруот — каза той. — С една минута.
Изявлението му съдържаше няколко неточности. Първо, името ми не е Дъруот. Второ, жената до мен, Мила, не ми е съпруга. Трето, дойдохме навреме; дори почаках малката стрелка да подмине дванайсет, преди да почукам. Все пак повдигнах отстъпчиво рамене, мъжът отвори вратата и с Мила влязохме. Той я огледа. Само за секунда, но го забелязах. Тя стрелна с очи двамата дебеловрати главорези, застанали до масата. После сведе поглед, сякаш уплашено.
Добро представление. Мила не би се стреснала и от гигантска бяла акула.
Протегнах ръка за поздрав към счетоводителя.
— Франк Дъруот. Това е съпругата ми Лилия.
— Господин Бел.
Той не пое ръката ми и аз я отпуснах. Позасмях се смутено, за да подсиля ефекта. Носех джинси и тъмносин блейзер с розово поло под него. Мила беше открила някаква ужасна пола с флорален десен, която сигурно отговаряше на представата й за стила на американска домакиня от предградията. Стискаше розова дамска чантичка. Изглеждахме по-скоро като кандидати за членство в провинциален клуб, отколкото като участници в нелегално осиновяване.
— Мислех, че срещата е поверителна — казах.
Мила пристъпи до мен, сякаш се страхува.
Счетоводителят избърса със салфетка следите от тайландска храна по устата си. Прииска ми се да го стисна за гушата, да го блъсна в стената и да го принудя да ми каже къде е синът ми. Но за да не убият момчето ми, трябваше да изиграя ролята си на нервен кандидат-родител от предградията.
— Обърнете се към стената — нареди един от здравеняците. Червената му коса стърчеше нагоре, лунички колкото речни камъчета осейваха лицето му. — И двамата.
Послушахме го. Оставих малкото платнено куфарче, което носех.
Не спорих. Предполагаше се да съм нервен — примерен гражданин, какъвто бях в далечното минало, но не и сега. Никакви микрофони, никакви оръжия. Само моето неповторимо „аз“ и гневът, стаен дълбоко в гърдите ми. Червенокосият щателно ме претърси. После повтори процедурата с Мила.
— Франк — обади се тя поуплашено. Добра актриса.
— Още малко търпение, скъпа. Само минутка — успокоих я. — После ще вземем нашето бебче.
Тя въздъхна примирено като жена, която копнее тази сделка да й открие пътя към щастието.
— Господин и госпожа Дъруот са чисти, господин Бел — каза червенокосият и отстъпи назад.
Стиснах за миг ръката на Мила.
— Седнете, господин Дъруот — каза счетоводителят. — Извинете ме за бъркотията. Решихме да вечеряме рано. Обикновено не се срещам с клиенти нощем.
Знаех, че по това време на денонощието счетоводителят вече пътува с влака към Ню Джърси. Бях претършувал всяко кътче от живота му — съпруга, едногодишно бебе, ипотека за уютен дом, многообещаващо бъдеще.
Всички сладостни подробности, които навремето имах и аз, но ги бях изгубил.
Счетоводителят и главорезите му ме огледаха. Нека си гледат, помислих си. Бях се подготвил.
Единият отвори куфарчето. Изсипа тухличките с банкноти върху масата и започна да ги сортира.
Господин Бел ме погледна.
— Със съпругата ми — излъгах — три години опитваме безуспешно да имаме дете. Бракът ни е разклатен. Изгарям от нетърпение да й подаря здраво и щастливо дете.
— Може да си осиновите.
— Да. Но… хмм… не искам добросъвестни социални работници да проверяват бизнеса ми. Искаме просто да се сдобием с дете.
Мила се премести по-близо до мен.
— Проверили сте ни, нали? Дошли сме да си изберем бебе.
— Не е толкова лесно, госпожо Дъруот.
— Донесох първоначалната вноска. Посочваме си дете и го вземаме.
Той примигна.