— Значи вече познава и двама ни.
Леони закри лице с длани, обзета от уплаха, тъга или притеснение. Но те траяха само двайсет секунди. После тя стана.
— Добре. Прегрупираме се. Трябва да помислим къде ще отиде Джак Мин. Има ли място, където да поровя спокойно в компютъра му?
— Да. Тук. Има спалня.
— Защо тогава не отседнахме тук?
— Защото не исках да разбереш, че барът е мой.
— Не ми вярваш? — възкликна тя. — Е, май отговорих на въпроса си.
— Действах според ситуацията. Сега положението се влоши. Тук имам ресурси.
— Ресурси…
— Да.
— Добре, поредната тайна. Ясно.
Тя се изправи.
— Ще кажем ли на Ана, че компютърът на Джак Мин е у нас? Тя ще иска всички данни от него.
— Да — отвърна решително Леони. — Може би това е достатъчно. Вероятно ще се съгласят да разменят компютъра за децата ни. Така ще разберат какво знае той.
— Или лаптопът ще ни даде оръжие срещу тях. Информация кои са и къде са.
— Не. Ще им го дадем — пресекна уплашено гласът й.
— Не. Няма — казах. — Ще го използваме срещу тях. Нямаме гаранции, че ще ни върнат децата, Леони. Трябва ни всяко средство за натиск, до което можем да се доберем.
— Искат бележника.
— Да. Може компютърът да съдържа същата информация.
— Не разбирам защо хакер ще съхранява на хартия най-важната информация. Не отговаря на психиката му.
— Все ми е едно. Те искат бележника. Ще използваме компютъра, за да разберем къде ще отиде Джак Мин, към кого ще се обърне. Отивай да работиш. Съсредоточи се. Разкрий къде ще отиде.
— Ако детето ми умре, защото ти се провали…
— Какво, Леони? Ще ме убиеш?
— Не. Но никога няма да ти простя…
Тя обаче знаеше какво ще изгубя и аз и думите й заседнаха в гърлото.
— Добре. Станалото — станало. Трябва да го намерим — спря пред вратата. Тази група в ЦРУ, „Специални проекти“, ще ни издирва ли?
— О, несъмнено.
Сметнах, че е по-добре да не споменавам как преди няколко дни с Огъст пихме мартини в „Последен миг“ и той знае, че барът е мой.
— Е, поне си жив.
— Точно така — съгласих се.
Телефонът, който красивата змия Ана ми даде, иззвъня. Леони затаи дъх.
— Мъртъв ли е? — каза Ана вместо „здрасти“.
— Не.
— Много съм разочарована.
— Ранен е. Дойде за срещата с ЦРУ. Аз я провалих. Надявам се вече да не им се доверява.
— И къде е той?
— Бяга.
— Подведе ме.
— Технически погледнато. Но му попречих да се предаде на ЦРУ и до голяма степен помрачих отношенията им.
— Не е достатъчно.
— Щях да съм го убил, ако не беше изпратила натрапници.
— Какво искаш да кажеш?
— Рей Брустър изпрати трима срещу нас.
— Кой, по дяволите, е Рей Брустър?
— Един от хората ти в ЦРУ.
— Сам! Знам, че не си склонен да ми вярваш, но не познавам никакъв Рей Брустър.
— Имаш съюзник в ЦРУ. Дръж му юздите. Иначе няма да получиш трупа на Джак Мин, нито бележника му, нито уликите срещу теб.
— Кои… кои са тези хора?
Казах й каквото знам.
— И ти ги елиминира?
— Вече няма да ни безпокоят.
Ана замълча.
— Не е наша работа. Изобщо. Проблемът е твой. Дай ми Леони.
Подадох телефона на Леони.
— Ана! Добре ли е Тейлър? Може ли да я чуя… Да чуя…
Гласът й секна. Не разбрах дали слуша детето си или Ана, но накрая каза: „Добре“, и ми върна телефона.
— Да?
— Следващия път, когато ти се обадя и ми кажеш, че Джак Мин не е мъртъв, детето ти ще страда.
Телефонът изщрака.
56.
Леони ми помогна да се изкъпя в тясната баня в апартамента. Отмих кръвта и пясъка. Показаха се рани и синини и красива драскотина през гърдите. По корема ми имаше съсирена кръв. Леони изми мълчаливо косата ми. Помогна ми да се изсуша и аз намерих боксерки, които облякох за прегледа.
Не й казах за заплахата на Ана да нарани Даниъл. Щеше да изгуби ума и дума, а не биваше да излизаме от релси. И без това бях ужасен за двама.
Тя излезе и затвори вратата. Тъпа болка пронизваше ръката ми. Цялото ми тяло беше тъпа болка. Но ако аз се чувствах така, значи и Мин беше пострадал, а той не можеше да тича нито по-дълго, нито по-бързо от мен. Сигурно си бяхме подрязали крилата взаимно.
Допих гинеса на Леони. Наслаждавах се на усещането, че съм жив. Исках да спася децата. През последните два дни се нагледах на смърт. Отвъд прозорците долиташе боботенето на манхатънските шосета. Затворих очи и ги отворих чак когато вратата се открехна.
На прага стоеше Бъртранд. Високото му тяло беше спретнато в ушит по мярка, фино раиран сив костюм с небесносиня вратовръзка. Промърмори нещо на френски, когато ме видя, но не го чух. Поклати глава и затвори вратата. Вдигнах ръка, която се възпротиви шумно.