Той овладя гласа си.
— Върнах се тук, макар да се бях пенсионирал след дългогодишна служба, на каквато ти няма да се радваш. Не смей да намекваш, че дългът е просто лозунг за мен.
— Съжалявам — каза Огъст. — Но има несъответствие между думите ти и това, което предлагаш.
— Мисля, че емоционалната обвързаност ти пречи, Огъст. Бил си му приятел. Освобождавам те. Няма да поемам удари заради неблагодарник, неспособен да си върши работата.
— Какво означава това? Уволнен ли съм?
— Не, разбира се. Но предай оборудването, ключовете и кодовете си за достъп. Вземи си едноседмичен отпуск, за да размислиш какво искаш, защото повече няма да изпълняваш полеви задачи. Върни се в Лангли и ги помоли да те вземат там. Мисля, че ще те бива да попълваш документи и — Браун се постара отвращението му да проличи — да пишеш дълги и високопарни имейли.
— Ще напиша един дълъг имейл. Посветен на теб.
Огъст остави телефона, пистолета и картите си за достъп върху бюрото, стана и си тръгна.
Браун го проследи с поглед. После въздъхна дълго и пресекливо. Ставаше все по-зле и по-зле. Отчаяни времена, отчаяни мерки. Огъст си тръгна като човек, който няма представа колко близо е бил до смъртта. Браун не се съмняваше, че той ще идентифицира сестрите, а може би и истината за тях. Вече беше открил самоличността на червенокосата; компютърът на Браун регистрираше всяко търсене на Огъст в базите с данни.
Само бог знаеше какво има в проклетия бележник.
Разобличаването просто не беше вариант. Не можеше да се случи. Трябваше да сложи точка. Тутакси. Отстранеше ли Мин и Капра, всичко приключваше.
Като повечето задачи, помисли си Браун. Ако искаш да ги изпълниш добре, трябва да се заемеш лично. Вероятно този път щеше да се наложи да прекрати по-дискретно кариерата си и милионът за Мила щеше да бъде добър трамплин за нов живот.
Браун стана и излезе.
Сам Капра притежаваше бар, така му каза Огъст, и на Рикардо Браун му се прииска да пийне нещо.
Двайсет минути по-късно, когато в компютърната мрежа на „Специални проекти“ пристигна информация от Лангли, в системата на централата отекна потвърдително съобщение. В него се криеше друго. Този немирен стопаджия скочи по пътя и се вмъкна в естествения си дом. Миниатюрният компютърен код, направил това действие възможно, приличаше много на програмите за шпиониране на хора, които Джак Мин беше писал за Ник. Един компютър на „Специални проекти“ беше инфектиран преди седмици чрез документ, изпратен до него от човек във фирмата, по-късно изобличен като марионетка на „Новем солес“.
Телефонът на Наблюдателя избипка. Беше получил ново текстово съобщение.
60.
Бар „Последен миг“, Манхатън
— Здравей — затвори вратата след себе си Мила. — Отдавна не си се обаждал, Сам.
Погледна гипса на ръката ми.
— Щях да ти изпратя цветя.
— Здрасти, Мила.
Бъртранд можеше да ме предупреди, че тя ще идва, но не го беше направил. Леони вдигна очи от чинията и се втренчи в Мила.
— Коя е тя? — попита.
— Приятелка.
— А също и шеф — доуточни Мила. — Сам, трябва да поговорим. Насаме.
— Заети сме — обади се Леони. Разчетох изражението й. Мила не беше свързана с издирването на децата ни, следователно беше разсейващ фактор.
Леони не знаеше нищо за „Кръглата маса“, доброволната организация за опазване на реда — честно казано, не знам как другояче да ги определя — която ме нае да управлявам баровете и ми ги предостави като прикритие. За да ми помогнат да открия сина си и с надеждата да работя за тях в бъдеще. Да бъда техният човек в Хавана1 и в още десетки градове. Леони сигурно беше изтълкувала думите на Мила като загриженост за бара. Което бледнееше пред необходимостта да намерим децата си.
Осъзнах съображенията й и я успокоих:
— Леони, няма проблем. Няма да се бавя.
— Защо не слезеш долу да пийнеш нещо — услужливо й предложи Мила. — Коктейл с чадърче например.
— Не ми се пие — каза Леони.
Ледът от нежеланото питие се прокрадна в гласа й.
— Кафе тогава. Въпреки че ми се струваш нервна. Тук правят чудесно безкофеиново — усмихна й се Мила.
Леони не стана.
— Да не би английският да й е втори език? — попита ме Мила. Погледна пак към нея. — Искам да разговарям с него. Насаме. Моля те, слез долу.
Сега Леони стана, но не великодушно. По-скоро разярено.
Застанах между тях.
— Леони, моля те.
— Как така тя ти е шеф, след като си собственик на бара?
— Дай ми минута, моля те.
— Всъщност трябва да се изкъпя. Ще отида в банята, докато разговаряш с чаровната си приятелка.
1
Алюзия с романа на Греъм Грийн „Нашият човек в Хавана“, сатира на прехвалената британска разузнавателна служба и дейността й в Куба по време на режима на Кастро. — Б. ред.