— Американците не разговарят с камериерки — казах.
Най-добре да разсея надеждите й веднага, нали? Това е сестринският дълг. Върнах й брошурата. Горещ страх пронизва гърдите ми при мисълта, че Нели е на хиляди километри от мен и от работа не й остава време да се прибере у дома.
— Ще изпращам пари на теб, на леля и на чичо — каза тя.
— Не.
— Е, не искам разрешение.
— Защо започваш? — подбелих очи аз.
— Наталия замина за Турция и си намери хубаво място. Тук няма работа.
— Учителка съм, забрави ли?
— Учи ги добре, защото ще се наложи да напуснат Молдова, за да си намерят работа — каза сестра ми.
Три седмици по-късно Нели замина. Прегърнахме се разплакани на гарата. Тя пътуваше с влака до Чисинау, после към Букурещ. После със самолет до Тел Авив.
— Ще пиша всеки ден — обеща Нели, прегърна чичо и леля едновременно, гледайки към мен над широките им рамене.
— Няма — казах аз.
Нели винаги се разплакваше лесно, за разлика от мен. Аз се заричах да не плача. Но сърцето ми се късаше на хиляди парченца като конфети.
— Ще пиша! — даде дума Нели. — Ще ми е скучно. И ще трябва да ви изпращам пари.
— Вземи назаем блекбърито на бизнесмена — пошегувах се. — И ни изпрати имейл.
Виждала съм „Блекбъри“ по филмите. В Харпа никой няма „Блекбъри“.
Нели ме прегърна с дъх на мляко и прощален кейк и изчезна.
Избърсвам праха и спирам за миг. Момчетата играят футбол в порутения двор. Любимият ми ученик е вратар. Гледам децата и си спомням как съм играла по излинялата трева с Нели, когато бяхме малки. Тя се оплакваше, че ритам топката прекалено силно, все едно краката й са от порцелан. Наистина ритах силно. Бях добра спортистка, една от най-добрите в училището.
Писмата на Нели пристигат редовно, но в тях няма пари, само по няколко думи, че е добре, с накъсан, безрадостен почерк.
Нели се чувства виновна, че не изпраща пари, решавам аз. Но не си признава.
Вратата на класната стая се отваря зад гърба ми. Не познавам мъжа на прага. Висок, с обръсната глава и плътна мрежа от татуировки, надигащи се от яката на ризата му. Очите му са кафяви и втренчени. Той е онези хора, които те карат да затаиш дъх. Не в добрия, ласкателен смисъл.
Усмихва се. Знам, че не е родител, нито администратор от областта. Дрехите му са твърде изискани, костюмът — италиански, пуловерът под него — копринен, часовникът — показен, върху горилската му китка проблясва стомана.
Той произнася името ми като въпрос. Кимвам.
— Приятел съм на Нели — казва. — Наричай ме Вадим.
И моето учителско съзнание, свикнало с лъжите на децата, отбелязва, че това не е истинското му име. Това е името, с което да го наричам. В какво се беше забъркала Нели? В какви неприятности?
Страх вледенява сърцето ми. Вадим се усмихва. Влиза в класната стая. Затваря вратата. Изщракването е като чук, стоварил се върху мен в тишината.
— Нося ти вест от Нели — казва той.
О. Добре. Може би работи с нея в Израел. Нищо чудно наистина да е срещнала бизнесмен в командировка. Този тук.
Той изважда диск, отива до старото устройство и натиска бутона за включване. Изважда диска, който е вътре — пиратско копие с лошо озвучаване на молдовски, научнопопулярен филм за Вселената. Преподавах на децата за звездите и за планетите. Той поглежда диска, сякаш заинтригуван какви полезни уроци учат днешните деца.
Пъха своя диск в машината и натиска бутона.
Аз застивам, когато лицето на сестра ми се показва на екрана. Нели плаче. Трепери. Не съм я виждала да плаче така, откакто родителите ни починаха преди седем години. Косата й е различна, боядисана по-светлорусо и по-обемиста, все едно разрошена от силен вятър. Червилото й е твърде ярко. Погледът й е помътен.
Нели произнася името ми, сякаш е чужда дума. После чувам дълбок глас. На Вадим. Казва:
— Кажи й каквото искаше.
— Искам да си дойда у дома — проплаква Нели. — Помогни ми да се върна.
— Създава проблеми — казва Вадим с равнодушния тон на механик, коментиращ неизправен карбуратор или спукана тръба за газ. — По-грозна е, отколкото смятахме. Клиентите не я харесват, не е енергична, само седи на дивана.
— Клиентите? — повтарям.
Не е въпрос, а ужас, нажежил сърцето ми.
После мъжка ръка блъсва Нели назад. Върху неоправено легло. Чаршафите са в ярко, ослепително синьо. Камерата потреперва леко. Широкоплещест мъж с бледа кожа легна върху Нели и след миг хълбоците му се раздвижват. Тънка, анемична русолява коса покрива главата му. Нели не вика, не се съпротивлява. Просто търпи.