— Колко момичета изпрати в замяна?
Тя реагира, сякаш съм я зашлевила. Накрая казва:
— Пет.
— Включително Нели.
Наталия не ме поглежда. Аз се втренчвам в счупените бирени бутилки по земята.
— Мама намери заместничките. Заради мен.
Сега Наталия вдига лице.
Заместнички. Думата се впива като нож в стомаха ми. Осъзнавам, че съм си прехапала бузата и усещам стоманения привкус на кръв.
— Ти си обикновена учителка. Не можеш да се изправиш срещу Вадим. Той е подкупил всички от тук до Истанбул. Ако му се опълчиш, Нели е мъртва. Намери момичета да я заместят и забрави за тях.
— Познавам майка ти — казах. — Знам къде живее, къде пазарува, къде обича да пийва по чаша вино.
Наталия примигва. Плоските й устни се разкривяват от страх.
— Не наранявай мама, моля те. Моля те.
— Дръж си устата затворена. Или когато видя Вадим, ще му кажа, че си ми изпяла всичко. Ще съжали, че се е смилил над теб.
Тя се отдръпна от мен и аз разбирам, че това не е достатъчно. Ще предупреди Вадим. Сграбчвам я за ръката.
— А ако ме издадеш на Вадим? Ще убия майка ти. Ще я застрелям на улицата. Ще проявя повече милост, отколкото вие към сестра ми.
Вярваш ли, че го казах, Сам? Казах го. Аз, учителката. И не лъжех.
Гласът ми прозвучава убедително. Наталия пребледнява от ужас. Пускам я и тя се отдалечава несигурно. Поглеждам си часовника. Днес Иван ще ме учи как да използвам нож. Работим в изоставена винарна на няколко километра от края на града. Никой не чува екота на куршумите ми, които улучват целта.
65.
Харпа, Молдова
Намирам в мрежата три снимки на американски момичета, които приличат на паспортни. Свалям ги от уебсайт с хора, извършили глупави престъпления; момичетата изглеждат привлекателни, но грубовати и в никакъв случай галенички на съдбата. Вписвам им три фалшиви имена и ги изпращам по имейла на Вадим, за да им осигури фалшиви паспорти.
Чакам. Ходя в изоставената винарна — в Молдова вече са в изобилие — и Иван ме подготвя за предстоящото.
— Нека ти помогна — казва той.
Иван е кавалер от старата школа. Изгубил е крака си в Афганистан по време на войната, когато Молдова беше част от Съветския съюз. През последните години, когато престъпността надигна глава в Молдова, той ни учеше с Нели как да се защитаваме — да ритаме, да удряме с юмрук, да се целим в най-уязвимите области: слабини, гърло, очи. Сега аз мобилизирам всичко научено от него, всичките си атлетични умения и се опитвам за няколко седмици да се превърна във войник. Той ме поправя тактично, когато се прицелвам с пистолета и размахвам ножа. Това е блицкурс и Иван непрекъснато повтаря:
— Момиче, подготвям те да те убият. Моля те, не го прави. Ще се провалиш, tu mori. Означава „ти умираш“.
— Какво да направя? — казвам. — Да изпратя три мили момичета да робуват?
— Отиди в полицията — отговаря Иван, но не особено настоятелно.
Вече съм проверявала вариантите по интернет. ООН определя Молдова като критична точка в търговията с хора и брой на служители в армията, полицията и правителството, заподозрени за извличане на изгода от робството. Към кого да се обърна?
— Няма към кого да се обърна — казвам на Иван. — Сама съм. И съм измислила план.
Винаги ме е бивало да съставям планове за уроци и сега ще изнеса един на Вадим и на Русолявия.
Иван кимва и ми повтаря:
— Така се удря с ножа, напред, мушкаш… не, не така, не се накланяй…
Обземе ли ме страх, отблъсквам го. С Нели се боричкахме върху леглото и тя се въртеше, блъскаше ме с колене и лакти, хихикаше, а аз я обгръщах с ръце, докато спре да се смее и да се върти. По същия начин смирявам страха — в хладнокръвна, сигурна хватка, докато го сломя.
Провесвам чувалите на два метра височина в приглушената светлина в изоставената винарна. Върху грапавото зебло с черна боя е очертан груб силует на мъж. Светлината струи на ивици между овехтелите щори на прозорците. Иван ме наблюдава. Лъчите струят през дупките от куршумите, които пронизват нарисувания мъж.
— Групирай ги по три — казва Иван. — Добре! Триъгълник в гърдите. Това ще го смълчи.
Не му казвам, че сънувам как стрелям, сънувам мишена, ясно очертана. Той купува амунициите от приятел на черния пазар. Аз изяждам спестяванията си; не искам да харча и за скъпи патрони. Ще трябва да платя и пътуването. Мисля, че Иван плаща допълнително за оръжията ми и някак си ще му се отплатя. Ако оживея.
Когато приключваме, се връщаме в града с автобуса. Оръжията и мишените са прибрани в раниците. Изглежда съвсем безобидно. Но времето ни изтича.