— Не, скъпа, свободни сте.
През няколко пресечки има болница и аз ги насочвам натам. Полицейски коли, повикани от съдържателя на пицарията, профучават край тях с виещи сирени.
Подминавам колите, ченгетата, светещите им лампи. Сигурно заради кожените панталони ме вземат за побягнала проститутка. Вкарвам момичетата в зоната за спешни случаи и изчезвам.
Трябва да се срещна с един мъж или по-точно с нещо, което се нарича мъж.
69.
Тел Авив, Израел
Къщата е огромна, с изглед към Средиземно море. Намира се върху плосък хълм недалеч от Хатцок Бийч в северната част на града. От сводничество явно се печели добре. Прилича ми повече на дом на порядъчен бизнесмен — на софтуерен гений, на инвеститор в недвижима собственост или на уважаван адвокат. Стена с порта огражда имението. Покатервам се по портата. Отвътре долита електронна музика, от онази, която харесват западняците и звучи като пулсиращ галоп. Не се различава особено от музиката в бордея. Толкова ли са жалки тези мъже, мисля си, че трябва да изнасилват на фона на танцов ритъм?
Качвам се на хладната каменна веранда. Полупразни питиета осейват масата — червено вино, празни бирени бутилки, уиски с топящи се ледени кубчета. Партито очевидно е приключило. Дали са получили лошите новини?
Пробвам вратата. Незаключена. Дневната е пълна с тежки кожени дивани. Носи се плътна миризма на пица пеперони и марихуана. Само веднъж съм помирисвала марихуана — на парти в Кишинев, когато учех педагогика.
Тръгвам по коридора с вдигнат пистолет.
Подминавам тъмен праг и усещам хладина на цев да се опира в косата ми.
Замръзвам.
— Хвърли пистолета — казва глас. На руски.
Подчинявам се.
Пистолетът ме подкарва към центъра на коридора и един мъж застава пред мен. Огромно тяло, червена коса, месести устни и очи с торбички.
— Пипнах я — извиква той на английски.
От стаята в дъното на коридора излиза Русолявия. Късата му коса не стърчи нагоре, обръсната е почти нула номер. Грамаден е като руснака. Не е ли редно телохранителите да са по-едри? Лицето му е незабележително, очите му са каменносиви. Облечен е с хубава риза, разкопчана, и джинси.
— Кой е с теб? — пита ме на английски.
— Никой. Сама съм.
— Ако ме лъжеш, приятелят ми ще ти простреля ухото.
— Не лъжа.
— Погледни ме, курво.
Поглеждам го и той се втренчва в мен. Намръщва се, после се усмихва.
— Ела с мен.
Взима пистолета от руснака, притиска го в главата ми и ме блъска.
— Ти върви да огледаш наоколо. Виж дали е толкова глупава да дойде сама. Обади се в офиса и им кажи, че е тук.
Чувам руснака да се отдалечава, пуфтейки. Диша през устата.
В края на коридора има открехната врата и в приглушената светлина зървам ръб на легло.
Върху леглото — бледа тънка ръка. Устата ми пресъхва. Гледам тази ръка, отпусната върху чаршафите на леглото в отсрещния край на стаята.
Бутвам вратата с връхчетата на пръстите си.
Нели лежи на леглото сънена и примигва като дете, изтръгнато от сънищата.
За миг забравям къде съм и пристъпвам напред. Цвиман ме блъсва върху леглото. Извъртам се, понечвам да побягна и върху лицето ми се стоварва юмрук. Веднъж, два пъти и накрая ритник се забива като чук в гърдите ми. Устата му е разкривена от гняв.
Нели се опитва да седне в леглото.
— Коя си ти? — пита ме Цвиман.
— Сестра й.
— Заради тази кучка надупчи мястото ми?
Акцентът му е силен. Очевидно са му докладвали за стрелбата в „Лъки Страйк“ и е изпратил гуляйджиите да си вървят. Чудя се как е разбрал толкова бързо. И после се сещам — всеки притежател на бордей подкупва ченгетата.
— Да. Не я наричай кучка — отвръщам.
Той се засмива.
— Извинявам се, кучко. Не знаех, че ще те обидя, кучко. Благодаря, че застреля клиентите ми и освободи курвите ми, кучко.
Засмива се отново. Насочва пистолета към Нели.
Нели се присвива. Пистолетът е опрян в слепоочието й.
— Полицията ще дойде тук. Стрелях в заведението ти. Ще поискат да разговарят с теб.
— Няма. Нищо не ме свързва с „Лъки Страйк“. Никакъв документ — свива той рамене. — И без това влиятелните хора в участъка са мои. Създаде малка бъркотия, която ще разчистя за пет минути. Но, мамка му, кучко, куражлия си!
Стискам зъби да преодолея болката от ударите и ритниците, които ми нанесе.
— Кой те изпрати? — пита ме той. Все едно ще водим истински разговор.
— Никой. Дойдох сама.
— Не ме лъжи. За кого работиш? Баран? Марков? Нигерийците?
— Не лъжа. Аз съм й сестра. Виж лицата ни, ще разбереш.