— Кои сте? Полицията?
Той се усмихва.
— ЦРУ?
Той се усмихва отново и поклаща глава.
— МИ6?
— О, Мила, те са толкова назадничави.
Той се засмива и аз решавам, че харесвам усмивката му.
— „Кръглата маса“ е много повече от тях. Ела на обяд с мен. Ще поговорим.
— Как се казваш?
— Наричай ме Джими. Ще бъда най-добрият ти приятел.
Той ми протяга ръка. И аз, след миг на предпазлив размисъл, я поемам.
71.
Бар „Последен миг“, Манхатън
Затворих файла. После го изтрих.
— Съжалявам — казах й.
— Знам — отвърна Мила.
— Напомняй ми никога да не те ядосвам.
— Вече сдържам по-добре темперамента си, Сам. Йогата направи чудеса за мен.
— Цвиман е от „Новем солес“. Затова се бориш срещу тях.
— Да.
— И Джими те е довел в „Кръглата маса“, както ти доведе мен.
Тя кимна.
— Иван беше първият ми учител. Джими е вторият. Някой ден ще се запознаете. Или ще се харесате, или ще се избиете.
Тя се изправи и застана до прозореца.
— Разбираш какви чувства ме вълнуват, когато виждам какво преживяваш със сина си.
Аз се втренчих в гърба й.
— Не можеш да спасиш всички.
— Когато в този свят попаднат невинни, обикновено с тях е свършено. И за известно време помислих, че си изгубен за нас, Сам. Говорех сериозно. Могат да те контролират цял живот с Даниъл. Опитаха се да ме контролират с Нели и виждаш докъде стигна тя. Мъртва е. Щях да я спася, бях я спасила и я убих.
— Била си сама. Ние сме заедно.
— Бях глупава.
— Но е трябвало да опиташ, Мила. Аз също трябва да опитам. Не мога да обърна гръб на Даниъл. Както ти не си могла да изоставиш Нели.
— Разбираш ме погрешно.
Тя се обърна към мен и скръсти ръце.
— Мъжът, който простреля Нели? Той дори не беше охранител в къщата. Работеше в един от другите бордеи на Цвиман в Тел Авив. Чул за престрелката в „Лъки Страйк“ и дошъл да провери дали Цвиман е добре. Вижда момиче с пистолет и го застрелва на място. Той беше аномалията, както ти би се изразил, която не може да се предвиди. Но подобни неща винаги съществуват, винаги изникват. Непредсказуемото те убива. Ако бях с нея, вместо да крада парите му… ако бяхме тръгнали веднага щом я открих… щеше да е жива. Но не. Не ми стигаше просто да я спася. Исках да съсипя Цвиман. Спасение и отмъщение… Не! Не можеш да ги съвместиш — преглътна тя. — Искаш да си върнеш Даниъл и да унищожиш „Новем солес“. Не можеш да направиш и двете.
— Ако не го сторя, никога няма да ме оставят на мира. Ще направя и двете.
Тя въздъхна.
— А аз си мислех, че все още мога да ти бъда учител. Знаеш ли какво? Ще ме заловят някой ден. Щом дават един милион за главата ми, това ще се случи, Сам.
Каза го примирено.
— Не и ако аз те пазя.
— Мога да ти помогна, ако ме послушаш.
— Как?
— Цвиман имаше татуировка на Деветте слънца, въпреки че когато я видях, не знаех какво е. Той е част от групировката. Трябва да подмамим Цвиман, за да види, че Джак е мъртъв. Трябва да го убедим, че Джак е мъртъв, без да го убиваме.
— Ами бележникът?
— Намирам за очарователно, че не спомена червения бележник, когато за пръв път разговаряхме за откупа.
— Не знаех за него.
— Но не е логично да убиеш Джак и да оставиш разрушителни улики. Ако го е скрил, ти не би могъл да знаеш, че го има. Мислиш ли, че ще поискат да им го занесеш, след като убиеш Джак?
— Не са поискали.
— Не — каза Мила. — Не са го поискали от теб.
Погледнах към вратата на спалнята.
— Леони.
— Вероятно. Може би са й възложили да прибере бележника, както на теб са възложили убийството. Защото няма начин да ти поверят бележника.
— Щеше да ми каже.
— Това е само предположение.
Вратата на спалнята се отвори. Леони застана на прага.
— Хрумна ми как да открием Джак Мин — каза тя.
— Добре — отвърнах. — Трябва да поговорим.
— Значи е неин ред да излезе.
— Знам, че не са отвлекли моето дете — обади се Мила, — но защо не ме допуснете в тайния ви нощен клуб?
— Не смей да се шегуваш.
— Няма. Ще ви помагам. Решено е.
— Не е.
— Решено е.
Аз станах.
— Трябваше да работим заедно — каза Леони. — Само ти и аз.
— Любопитен съм защо възразяваш — отвърнах. — Ако тя ни помогне да убием Джак Мин, не ти ли е все едно?
— За това ли ще ни помогне? Мислех, че иска да унищожи „Новем солес“.
— Животът на децата ви е по-важен от чувството ми за мъст — каза Мила.
— Да. Ще се придържаме точно към това, което искат от нас.