— Интимна приятелка?
— Трудно е да се прецени. Последната снимка е отпреди пет месеца. Може би са се скарали. Разпитах из моята хакерска мрежа и двама младежи ми казаха, че в Амстердам има жена, която търгува с пиратски дискове. От Сенегал. Хакерското й кодово име е РТ-Тави.
— Какво означава това?
— Рики-Тики-Тави. Разказ на Киплинг за мангуста, която убива кобри.
Спомних си.
— Мислиш, че Рики е РТ-Тави?
— Да. Платих на един човек да провери телефона й. Преди един час е приела обаждане от Ню Йорк.
— Джак.
— Възможно е. Проверих линията, от която са й звънили. От нея са набирани само четири номера.
Тя ми ги показа, написани с едри цифри с черен маркер върху жълта хартия.
— Единият е мобилният телефон на Огъст.
— Вторият е основният телефон за връзка със службата по охрана на Сентръл Парк.
— Другите два?
— Телефонът на Рики в Амстердам. И непознат номер.
— Не можеш да го проследиш?
— Не. Номерът е израелски. Не открих достъп до списъка му с обаждания.
Израел. Цвиман беше от Израел. Но защо Джак Мин ще се обажда на хората, убили майка му?
Защото искаше да ги открие и да ги ликвидира.
— Искаш ли да се обадиш на Джак Мин? — попита ме тя.
— И какво? Да му се извиня?
Взирах се в израелския телефонен номер.
Е, хрумна ми една основателна причина. Но беше истинско самоубийство да се опитва да им отмъсти сам.
— Очарована съм, че се е обаждал в Сентръл Парк. Защо се обажда човек на информационна линия?
— За да попита за работното време или да провери какви събития се организират в определена част на парка.
— Мислиш, че си е уговорил среща с някого там.
— Да. На открито е, пълно е с хора, сигурно ще се чувства по-спокоен.
— За какво?
— Не знам. Но знам какво ще направи утре. Той още не знае. Но аз знам.
Извадих кадър от записа на охранителната камера на мъжа в ъгъла. Огъст нямаше личен телефон; в „Специални проекти“ ти позволяват да имаш само такъв, който се подслушва от групата, а Огъст каза, че е предал своя на Браун. Колкото и да е несправедливо, в този бранш се налага да жертваш част от личното си пространство. Ако имаше свой телефон, щях да му изпратя това. Утре щеше да получи такъв. Щях да му изпратя снимката тогава.
Станах и сбърчих чело. Тялото ме болеше. И не исках Леони да мисли повече за този телефонен номер.
— Ръката те боли. Ще ти дам болкоуспокояващо.
— Не бива да се отпускам. Трябва да съм готов.
— Тази нощ няма нужда да си нащрек. Ето.
Приех неохотно таблетката и я погълнах със студена вода.
— Почивай си.
Съблякох се, сложих си долнището на пижамата, което изрових от бюрото, и легнах. Затворих очи. Мислех, че ще реагира по-бурно, когато разбере, че съм узнал истинското й име. Но нима това има значение, когато детето ти е в опасност? Погледнах през вратата на спалнята. Тя седеше пред компютърното бюро. Взираше се в снимката на Тейлър. Овехтялата от обич снимка.
Затворих отново очи. Мракът ме погълна.
Леони ме събуди, когато се вмъкна в леглото при мен. Вдигнах сепнато глава.
— Може ли? — попита Леони. — Да отида ли на дивана?
— Не, няма проблем.
Легнах отново.
— Сам?
— Какво?
Отворих очи. Сигурно на места бях ожулен до кокал. Песъчинките сякаш се бяха процедили през дрехите ми и се бяха забили в кожата ми.
Лицето на Леони беше близо до моето. Примигнах сънено. Болката не беше толкова нетърпима. Таблетката явно я беше смекчила.
— Жал ми е за теб — тихо каза тя.
— Съжалението не ми е по вкуса. Мразя го. Получавах го от всяко дете, което ми имаше зъб. Винаги бях новият в класа, американеца, който не може да дешифрира ругатните и обидите в местния език.
— Недей.
— Дори не си прегърнал детето си.
Втренчих се в мрака зад нея. Кожата ме засърбя под гипса, вероятно онази част от ръката, където Даниъл щеше да се сгуши, когато най-после го прегърнех.
— И това ще стане.
— Да. Пожелавам ти го с цялото си сърце. Най-прекрасното усещане на света. Нищо не може да се сравни с тази обич, с този страх, с тази надежда.
— Звучи като лозунг за стимулиране на раждаемостта.
— С теб може да ни снимат за плакат за самотни родители.
Усмихнах се в приглушената светлина от уличните лампи.
— Не бива да ме слагат на ничий плакат.
Тя легна по-близо, но без да се притиска до мен. За миг единственият звук беше от дишането ни, тихото жужене на климатика в стаята и далечното боботене на града.