— Разбира се — съгласи се той. — Ние мислим в перспектива. Ти мислиш за часове, дни, седмици напред. Как да открия съпругата си? Как да си върна сина? Дребни проблеми. Ние мислим години напред. От наш проблем ти се превърна в наша изгода. Решихме да рискуваме от теб, за да убиеш Мин, който представляваше огромна заплаха. Но никой не може да докаже, че ти си го убил. Все още можеш да обслужваш целите ни.
Изпитах ненадейно зловещо усещане, че съм фигура върху шахматна дъска — не царят — и гигантска ръка ме мести по квадратите.
— Не искам да съм ви полезен. Не искам да имам нищо общо с вас. Вземам си детето и приключваме.
— Не съм срещал лично съпругата ти — каза той, — но мисля, че всички усетихме загубата й.
Иска да те разгневи, помислих си. Иска да се вмъкне като червей под кожата ти, да ти провали играта. Лъже те и те заблуждава.
— Няма да обсъждам съпругата си с теб.
— Готов си да напуснеш бойното поле.
Втренчих се право напред.
— Повтори, мисля, повече от веднъж, че фирмата те е държала в частния си затвор и си спал върху каменни подове. И как този свят вярва, че си виновен, и искаш единствено предишния си живот.
— Предишния ми живот го няма.
— Нищо подобно. Не е така — каза той. — Сега замълчи. Ще обсъдим всичко подробно, когато стигнем там, накъдето сме се запътили.
84.
По магистрала 87-север
Леони беше затъкнала мобилния телефон в ботите си, високи до глезените. Очите й бяха насочени напред, от време на време поглеждаше през прозореца, преструвайки се, че слуша странния разговор.
Изпрати на Рей Брустър текстово съобщение: „Северно по 87, край Кингстън преди 5 минути“.
Изключи телефона и го пъхна в обувката.
Двамата мъже на предната седалка, вглъбени в разговора, погълнати от гнева и недоверието си, не забелязаха.
Браун караше агресивно и бързо и скъси разстоянието между своя ван и колата на Цвиман на десет мили. Погледна съобщението.
Беше сигурен накъде отиват. Всички истории, помисли си той, се връщат в началото, всички кръгове се затварят.
85.
Цвиман отвори телефона си, както правеше на всеки трийсет минути през последните два часа. Набра номер. Ана отговори и той й каза:
— Перикъл. Да, всичко е наред.
Затвори телефона.
Юмрукът ми го удари силно, улових главата му и я блъснах в кормилото.
Леони изпищя:
— Какво правиш? Какво правиш?
Беемвето тръгна на зигзаг по платното и едва не се блъсна в миниван, чийто клаксон зави като боен рог. Трудно е да се бориш с една ръка.
— Знам къде отиваме — извиках й. — Ще го разменим за децата си.
Тогава тя разбра. Обви с ръка гърлото на Цвиман и натисна. Дъхът му секна, слюнка потече от устните му и той се изви назад в седалката. Ударих спирачка с крака си и дръпнах ръчната. Колата изръмжа и се раздруса, но спряхме. Вдигнах здравата си ръка и нанесох пет удара в жалкото му лице. Почувствах се добре. Той най-после се предаде и се отпусна.
— Божичко, божичко — простена Леони паникьосано.
— Слушай. Знам къде отиваме, Фирмата, която е служела за прикритие на сестрите, къщата в Ню Джърси, помниш ли? Проверих я. Имат и друго убежище. Пет мили по-нататък по магистралата. Там отиваме. Сега ще разменим децата за него.
— Ами ако грешиш? — попита Леони. — Божичко. Ако грешиш?
Изтиках изпадналия в несвяст Цвиман на задната седалка.
— Карай — казах на Леони. Влязох в уебсайта на „Обединени езикови училища“. — Четири мили на север, после свиваме по Маунтин Бридж Роуд.
— Ако се натъкнем на групичка пенсионери, изучаващи испански, ще те убия, Сам.
Гласът й звучеше накъсано, шокирано.
— Аз сам ще го направя — отвърнах.
86.
„Обединени езикови училища“, до резерват „Катскил форест“, Ню Йорк
Сградата беше дълга и ниска, скрита в гъста гора от червени кедри и брястове. До входа й се виеше насипана с чакъл алея. Приличаше на внушително имение, останало вероятно от златните дни на Катскил. Играчка, лятна вила, забравена и превзета от тежката гора. Върху прозорците бяха заковани дъски. Тревата около къщата се нуждаеше от косене. Занемарена като онази в Ню Джърси. Или поне не я използваха да помагат на туристи да спрягат френски глаголи или на бизнесмени да шлифоват испанския или персийския си в промеждутъците между казината и риболова.
— Какво ще правим? — попита Леони, когато спряхме пред къщата.
— Ще го разменим за децата и офейкваме.
— Сам…
— Направихме каквото пожелаха, но повече няма да играем по техните правила — отсякох.