Вторият път беше едва преди три седмици. Двама филипинци си пробваха късмета. Закопчаха я с белезници в апартамента й, но преди да завържат краката й, тя ги уби с ритници. Ни повече, ни по-малко. Неприятният случай прерасна в тъжна вечер с тайландско зелено къри, студена бутилка бира и сапунена опера. И двата пъти обаче Кенет свали белезниците й. Наложи се, разбира се, да изчезне и да се премести в нов апартамент под друго име в друга част на Лондон. Много неудобно.
Това бяха последните два опита — по сенчестите канали, свързващи наемните убийци, се понесе слух, че е много опасна. Убиеш ли четирима души, тръгнали по петите ти, всички преосмислят цената да те заловят.
Тя запремигва, разбуждайки се от опиянението на хлороформа. Носът я болеше и устните й бяха подути от удара. По пода на вана виждаше трески от кутиите, в които с Бъртранд бяха пренесли мъртвите телохранители, убити от нея и Сам, когато откриха най-прясната диря към Ана Тримейн и Даниъл. Трябваше да ги измете по-старателно.
„Защо си в Ню Йорк?“, попита я Сам, когато дойде в „Последен миг“, след като напусна Лас Вегас. Тя му отговори с усмивка: „Да си купя обувки“. Той реши, че думите са точно в неин стил — шеговити, париращи въпроса му. Но Сам още не беше научил, че тя най-често казва истината.
Наистина си беше купила обувки. Ръчна изработка. Приближи бавно токчетата до ръцете си. Пръстите й завъртяха леко и натиснаха лявата подметка, все едно отваряше шишенце с лекарство. Дясната подметка падна. В нея имаше ключ за белезници. Универсален ключ, изработен специално за нея от майстор ключар, най-добрия дизайнер на ключалки за КГБ навремето. Измъкна ключа от подметката, намести се леко и се опита да го пъхне в ключалката.
— Чувам те — каза мъжът, който шофираше вана. — Добре ли спа?
— Сънувах кошмари.
— Скъпа, очакват те далеч по-зловещи кошмари. Но после ще спреш да сънуваш.
— Поетична душа имаш.
— Много комплименти съм чувал през живота си, но такъв — за пръв път. Благодаря, Мила.
— Как се казваш?
— О, ще запазя някои тайни. Аз съм никой.
— Виждала съм лицето ти. На кадър от видеокамера, който Сам ще изпрати на ЦРУ.
Тишина.
— О, не ти ли харесва? — обади се Мила. — Ти си никой, но те ще те познаят, нали?
— Казвам се Браун — гордо каза той. — Искам да знаеш кой те надви, след като другите се провалиха.
— Е, господин Браун, ще ти дам повече от един милион долара, ако ме пуснеш.
— Изкусително предложение. Но не става дума за пари. А за разчистване на къщата. Поправяне на грешка. Разбирам, че така си започнала — поправяйки грешка.
— Трудно е да си главен герой в собствена легенда.
— Намирам хладнокръвието ти пред лицето на смъртта за обаятелно. Харесваш ми. Ако господин Цвиман изрично не те искаше жива и в състояние да понесеш мъчения, щях да ти изпратя един милостив куршум. — Гласът му звучеше почти весело. — От уважение.
— Любопитна съм…
— Защо? След като ще умреш? На твое място не бих се интересувал от нови факти. Щях да размишлявам върху старите решения, довели ме дотук. Длъжни сме да се учим от грешките си. Искам да кажа… ти си една от грешките ми и аз се уча от теб. Бих искал да те заведа на вечеря, Мила. Да си поговорим. Ти ме очароваш. И ти, и Цвиман.
Той не говореше за нея, но Мила искаше да продължава. Така нямаше да забележи какво прави тя.
— Защо ме смяташ за грешка? — попита Мила.
Ключът за белезниците попадна в ключалката. Сега оставаше да проработи. Беше платила добри пари за него.
— Ти и Цвиман. Две страни на една и съща монета, скъпа моя. Искам да кажа, че има някаква ирония във факта, че ще извлека полза от грешката си. Но все пак аз разчиствам бъркотията. Пенсионирах се. Живеех във Флорида. Смятах да се съсредоточа върху голфа и риболова. Грешките не бива да се връщат и да те преследват в такава житейска фаза. Грешките трябва да умират първи и да те оставят да умреш на спокойствие.