Този Браун беше луд. Белезниците се отключиха. Тя въздъхна тихо.
— Не знам какво имаш предвид. Аз не съм монета.
— Не, Мила, ти си съкровище. Но струваш много монети. Пенсиите вече не са толкова щедри като преди — въздъхна той. — Сега ще се пенсионирам спокойно с мисълта, че старите ми грешки са поправени. Представянето ми на голф игрището несъмнено ще се подобри.
Тя измъкна едната си китка. Внимаваше да не се чуе щракване.
Сега другата подметка. Освободи я и видя вътре малката кания. Извади я с ножа вътре, изработен от японска стомана. Да се освободи от въжетата, стегнали краката й, й се видя по-трудно от отключването на белезниците. Изискваше повече движения да пререже влакната.
— Как така съм твоя грешка, след като те виждам за пръв път. Да не би да сте ми баща, изгубен отдавна, господин Браун?
— Биологически не. Но, да, аз съм ти баща до известна степен.
Аха, помисли си тя, съвсем откачен.
— Отговаряш с недомлъвки — каза тя. — Сигурно си работил в ЦРУ. Говориш заобиколно като Сам.
— Да, той е проблемът, нали? Всичко опира до него.
Мила усети как ванът бавно завива. Досега бяха карали на север по сравнително прав път; не виждаше, но предполагаше, че навигационната система е на седалката до него.
— Пристигнахме, Мила. Тук, където започна всичко — каза той. — Където се роди.
Браун спря вана.
— Е, това е лошо — каза той. — Не бива да закъснявам.
Слезе от колата и затръшна вратата.
Мила издърпа краката си от въжетата. Разполагаше с около осем секунди, преди Браун да отвори задната врата.
Не бяха достатъчно.
88.
Детската градина
— Леони… — местех поглед ту към пистолета, ту към бебето. — Какво правиш?
Тя плачеше. Сълзи се стичаха по страните й.
— Съжалявам. Не мога да ти позволя да го вземеш.
— Това е Даниъл. Къде е твоето дете?
Тя погледна Даниъл. Той изгука и се сгуши в нея. Сякаш познаваше аромата на кожата й, извивките на гърдите й.
Поклатих глава.
— Не, не…
— Той е мой. Има само мен на този свят. Познава само мен — каза тя. — Вече не е твой. Казва се Даниъл Тейлър Джоунс. Понякога го наричам Дат. Гъделичкам го и той се смее.
Нов ручей сълзи, но устните й се свиха решително.
— Той ми е син — казах и тя стисна по-здраво пистолета. — Добре, добре — вдигнах ръце. — Леони, нека да го обсъдим.
— Не. Никакво обсъждане. Тръгвам. С моя син.
— Детето на снимката, която ми показа…
— Това беше първото ми дете. Дъщеря ми. Напуснах… Рей Брустър, когато забременях. Не исках той да й бъде баща. Нямаше да ми позволи да се обвързвам с дете. В случай, че се наложи да бягам с него. Децата усложняват положението. Затова си тръгнах.
Тя успокои гласа си.
— Бих предпочела някой като теб, Сам. Не искам да те наскърбявам. Наистина. При мен ще бъде в безопасност. Ти водиш рискован живот, имаш врагове. Застани до стената, вдигни ръце и ме остави да си отида.
— Какво стана с дъщеря ти?
Докато говореше, нямаше да ме застреля, нито да си тръгне.
— Умря. Умря.
Стори ми се, че скръбта ще сгърчи тялото й.
— Разболя се от менингит. Толкова бързо ги отнася. Тя… Работех за Ана. Правех нови документи за бебетата. Тя ми даде Даниъл. Каза, че… ще е мой. Ще замести Тейлър. Но не е така. Обичах Тейлър безкрайно, тя беше най-прекрасното… Сам, о, божичко…
— Не се съмнявам.
Лицето ми пламтеше.
— Леони, моля те…
— Но… но тя ми даде Даниъл и аз обикнах и него…
Гласът й стихна в шепот.
— И ти няма да ми го отнемеш.
Разбрах как Цвиман и Ана са планирали този финал. Аз, бившият агент от ЦРУ, убивам Джак Мин, най — ценния информатор на „Специални проекти“. После Леони убива мен, когато съм най-беззащитен, когато съм на крачка от победата. Леони до мен служеше като гаранция, че няма да предам или да се изправя срещу „Новем солес“, а ако го направя — тя имаше всички основания да ме убие.
В „Девет слънца“ нямаше човек, по-мотивиран да иска смъртта ми от Леони. Аз можех да й отнема най-ценното на този свят.
— Дай ми сина — казах и протегнах ръце към нея.
— Не е твой. Аз съм му майка. Аз съм единствената майка, която познава. Онази… онази предателка, за която си се оженил, го изостави, изостави го…
— Аз не съм — казах. — Знаеш как се борих да го открия…
И тогава чух.
— Ти! — изкрещя тя и съчувствието, което изпитваше към мен, се превърна тутакси в омраза. — Аз се борих повече!
Вдигнах пръст пред устните си.
— Чух нещо. Долу. Има някого.