Кимнах на бармана и посочих на Огъст висока табуретка. Той седна. Отидох зад бара да приготвя питиетата ни, което само по себе си говори красноречиво. Разбирах, че ще се наложи да споделя някои тайни, за да защитя други.
Огъст изглеждаше точно какъвто е — минесотско фермерско момче с шведско и германско потекло. Огледа красивите хора, изискания декор и ярките лампи. Преди няколко седмици бяхме идвали тук да пийнем и пет минути след като се разделихме, Мила се появи и ми прехвърли собствеността върху „Последен миг“ и върху още трийсет бара в градове из целия свят. Не бях му казал, защото досега не се налагаше да знае. Ала когато заобиколих от другата страна на огромния мраморен плот, той вдигна вежди.
— Откога си барман?
Махнах с ръка към разкоша наоколо.
— „Последен миг“ е мой.
— Барът е твой?
— Да.
Той пак огледа изяществото наоколо и обмисли новината.
— Е, смятах да си поръчам бира. Но щом бърлогата е твоя, ще пия мартини от хубав джин.
— Добре.
Разбърках питието му с цялото внимание, което заслужава добър приятел, дошъл да си изпие коктейла в моето заведение.
Плъзнах пред Огъст мартинито с джин „Плимут“ и две маслини. Не беше най-скъпият джин на света, но бе силен избор за мартини. Огъст отпи глътка и кимна одобрително. Сипах си едно и за мен.
— Да седнем в някое сепаре — каза той.
Кожени дивани в стар банкетен стил се редяха край стените и осигуряваха относителна тишина. Огъст ме последва.
— Защо си купил бар? — попита.
— Трябва да се прехранвам някак, докато търся сина си — отговорих.
Това далеч не изчерпваше историята, но не беше необходимо да узнава как съм станал собственик на „Последен миг“ и трийсетте му събратя по света. Шефовете на Мила − група, наречена „Кръглата маса“, която твърдеше, че върши добрини зад кулисите — ми бяха предложили баровете като прикритие, когато пътувам да издирвам сина си или да изпълнявам странните им поръчения, изискващи умения като моите.
— Защо не се върна на работа във фирмата?
— Едва ли предлагат охотно печеливши постове на хора, обвинени в предателство.
Миналото ми в ЦРУ беше болезнена тема за него; почти потрепери при тези думи. Озърна се към бара, за да прикрие смущението си, и го претегли също тъй внимателно, както бе отпил от мартинито. Що за шпионин! Не успя ни най − малко да прикрие изненадата, изписала се по лицето му.
— Много хубаво място, Сам.
— Е, вече знаеш къде да ме намериш. Защо ме следиш? Той завъртя клечката за зъби, върху която бяха нанизани маслините.
— Тази жена… Мила, която ти помогна да се изправиш срещу „Новем солес“ в Амстердам. Искам да разбера коя е.
— Няма нищо интересно.
— Не ме занасяй, Сам.
Добре, помислих си. Ще се включа в играта.
— Днес си ни проследил. С Мила.
— Да.
Обядвах рано в любим ресторант; сигурно там се бяха лепнали за мен хрътките на Огъст. После с Мила се срещнахме в Сентръл Парк и отидохме в апартамента, чийто адрес ни беше дал Бел. Тя не се беше появявала в „Последен миг“ от седмици. И си беше заминала с Бъртранд. С шапката, слънчевите очила и униформата на фирма за преместване преследвачите едва ли я бяха забелязали, иначе щяха да тръгнат след нея, а не след мен.
— Защо?
— Искам да разбера коя е.
— Попитай я, вместо да я следиш.
— Не смятам да я отвлека от улицата.
— Защото се предполага, че ЦРУ не действа на американска земя. И все пак ти си тук, следиш този-онзи. Сигурно трябва да съм ти благодарен, задето не си изпратил ФБР по петите ми.
Огъст отпи доволно от мартинито.
— Няма смисъл да я отвличам. Мисля, че ти ще ми кажеш каквото искам да знам.
Изхлузих маслината от клечката за зъби с устни и я оставих до чашата.
— Устата ми е пълна — рекох. − Не мога да говоря.
— Избрал си на чия страна да застанеш, нали, Сам? Избрал си Мила.
— Мога да разчитам на нея.
— А аз ти обещах, че ще ти помогнем да откриеш детето си.