— Видя ли, че Мила дойде? — попита тя, когато застанах до нея.
— Да. Побъбрихме си.
— Още ме мрази.
— Тя мрази повечето хора. Освен Даниъл.
— Единственото й положително качество.
— Ще задържа баровете.
— О, Даниъл ще пътува с теб, предполагам.
— Не съм сигурен, че искам да повтори скиталческото ми детство.
Тя се взря в лодките, кръстосващи морето. После ме погледна.
— Какво означава това?
— Означава, че ще пътувам и ще се връщам у дома. Където ще ми трябва помощ.
— Работа ли ми предлагаш? — попита хладно.
— Работа? Не. Ти си единствената майка, която Даниъл познава, Леони. Не мога да му я отнема. Не мога да ти го отнема.
Тя сви устни.
— Ако ще го правиш някой ден, Сам, направи го сега. По-лесно е.
— Не. Знам, че го обичаш.
— А законните ми права върху него? — попита едва доловимо, въпрос, който не смееше да произнесе.
— Никакви засега. Изпитателен срок, Леони. Ще видим.
Нямаше смисъл да й казвам, че ако избяга с Даниъл, не ще стигне далеч. Не и ако аз, Мила и приятелите ми ги издирваме.
Тя потърка устни. Обмисляше.
Мълчахме няколко минути и наблюдавахме как вълните изглаждат пясъчното море.
— Благодаря — каза Леони. — Приемам.
— Може да се задържам дълго у дома, може и да пътувам. Възнамерявам да страня от неприятностите.
— Хората планират, Бог се смее — скръсти ръце тя. — Знаеш, че не спях с теб, защото… Просто те желаех.
— Знам. И аз те желаех.
— Но?
— Но. И двамата не бяхме на себе си. Твърде рано е за мен след Луси. Съжалявам.
Тя събра пръсти пред лицето си и ме огледа.
— А за в бъдеще?
— Не знам. Не давам обещания, които не мога да спазя. Достатъчно неизпълнени обещания съм чул.
— Добре. В кой град ще живеем? Ню Йорк или Лас Вегас?
— Искаш ли да се върнеш в колежа по изкуства?
Тя искрено се изненада.
— Аз… не съм го обмисляла.
— Е, ако искаш, избери си добро училище. Аз плащам. Или ще ти наема студио, ако не искаш да учиш. Предпочитам да се занимаваш с изкуство вместо с фалшификации.
По лицето й се изписа радост. Колеж по изкуства и Даниъл — това беше раят.
— Не предпочиташ конкретен град?
Свих рамене.
— Родителите ми живеят в Ню Орлиънс, но не поддържаме връзка. Заради Даниъл може би трябва да преодолея стената. Не мога да го науча колко ценно е семейството, ако съм отчужден от своето.
— Да, появи се с новия си син и с приятелката, която не ти е приятелка и не е бавачка, но се грижи за детето. Ще им хареса, несъмнено. Друго предложение?
Прехапах устни. Не е лесно скиталецът да си избере дом.
— Харесвам Остин. И Савана. Бостън и Нашвил. Харесвам Лондон, Дъблин и Париж.
— Харесвам всички предложения — каза тя.
— Тогава ти реши.
Наистина го мислех. За мен нямаше значение къде ще живеем. Започвах начисто. Както и тя. И Даниъл. Както дори Мила. Отнеси ме, ветре, накъдето ти видят очите. Прекалено голяма част от живота ми досега беше изтъкана от планове, бях готов за спонтанност.
— Добре. Аз ще реша — каза Леони и ние се върнахме във вилата.
В крайна сметка избра Даниъл. Същата вечер. Леони написа имената на градове върху листчета хартия и ги сложи в сламена шапка, която си беше купила от крайбрежната алея. Не можеше да реши и искаше да изтегля град от шапката.
Даниъл се улови за ръба на масичката за кафе и се изправи. Събори шапката, разклати я и за негово огромно удоволствие листчетата се разпиляха.
Той грабна едно и се опита да го лапне. Извадих го от малкото му юмруче и развих влажната хартия. Протегнах я към Леони да види. Тя се засмя и каза:
— Продадено!
— Добър избор, Даниъл — похвалих го.
Той протегна ръка към мен и аз я плеснах лекичко с длан.
Даниъл падна по дупе, намръщи се недоволно и протегна ръчички към мен да потърси утеха в прегръдката ми.