— Казах ти, че ще се справя сам.
— Защото мислиш, че все още имаш врагове в „Специални проекти“?
— Да. Които ще използват детето ми срещу мен.
— Параноик си.
— Такъв ставаш, след като те натопят за предателство, Огъст.
Той отпи отново от мартинито.
— Опитваш се да намериш жената, която отнесе Даниъл.
— Още не съм извадил късмет.
— Обзалагам се, че си близо.
— Огъст. Върви си у дома. Остави ме да открия сина си.
— Напредваш ли? Можем ли да ти помогнем?
— Доверявам ти се. Но ако намериш детето ми и във фирмата е останал още някой предател, който работи за „Новем солес“, е… Даниъл ще умре. Сега не знаят какво правя и така трябва да бъде. Искам просто да си го върна. Не смятам да отмъщавам.
— Дори не знаем какво е „Новем солес“ − каза той.
— Някои умници в ЦРУ дори твърдят, че „Новем солес“ означава „нищо особено“. Неколцина, решили да спечелят малко пачки с корпоративен шпионаж и контрабанда на оръжия. Карат шайка долнопробни главорези да се татуират и да се перчат, че са част от голяма мрежа, но може би всичко е чисто и просто илюзия.
— Не мисля така − отвърнах. − Мисля, че са големи.
— Смятам, че си прав. Надявам се Мила да ми каже точно какво и кои са те.
— Ако знаеше, всички щяха да са мъртви.
— Радвам се, че с Мила сме от един отбор. Какво правехте днес в Уест Сайд?
— Хапвахме хотдог.
Огъст почука с показалец столчето на чашата с мартини.
— Виж, искам да си върнеш Даниъл. Искам го повече от всичко друго, Сам. Но няма как да го прибереш и просто да оставиш тези хора да продължават…
— Ще постъпя както е най-добре за детето ми и за мен − посочих мартинито му. − Искам да изляза от играта, Огъст. Искам нормален живот. Те ми го отнеха и аз ще си го върна.
— И какво? Ще станеш барман?
— Да.
— Сам, ти направи и на нас, и на нацията огромна услуга тук, в Ню Йорк.
— Награда ли се каниш да ми връчиш?
Той подмина сарказма.
— Няма да я забравя. Но постоянно се налага да споря да не те въвличаме отново. Защитавах те, защото сме приятели. Защото знам, че искаш да е така. Но „Новем солес“ са много, много по-големи от теб. Оглавявам екип в „Специални проекти“. Задачата ни е да търсим информация за тази мрежа, какво искат, кои са…
Той завъртя чашата с мартини.
— Те са нещо ново. Различно. Логично е терористична, а не престъпна групировка да предприеме опит за масово убийство. Каква полза са искали да извлекат? Кои са? Защо правят това, което правят? Не откривам очевиден смисъл.
— Желая ти успех.
— Нека ти помогна. Ще ги открием заедно.
Позволих за миг музиката от пианото да ме завладее.
— Преди няколко седмици видях редактиран документ от досие на фирмата. Според него мога да бъда контролиран чрез сина си. Във фирмата, Огъст, от твоята страна на оградата. Не търся помощ.
— Откъде взе документа?
— Няма значение.
— Е, аз никога не съм го виждал, Сам. Всеки може да фалшифицира документ.
— Този не беше фалшифициран. Защото е така. Мога да бъда контролиран чрез сина си. Затова аз и само аз ще си го върна.
— Не си сам. Мила е с теб. Няма и следа от нея в нито една държавна база с данни, до които имаме достъп. Наистина се казва Мила, нали?
— Значи ме следите само за да я намерите?
— Да.
— Тогава си губите времето. Не знам къде е сега и къде живее. Съжалявам. Искаш ли още едно мартини, преди да си тръгнеш?
— Не, благодаря. Видях я, мисля, в интернет кафенето в Амстердам, когато заловихме китайския хакер, свързан с „Новем солес“. Показах й снимка на някои хора в Европа, които от време на време ни снабдяват с информация срещу заплащане.
— Е, не съм бил с нея и не мога да кажа дали си я видял или не − рискувах да се усмихна.
Сцената се беше запечатала ярко в съзнанието ми. Пробвах да се внедря в престъпна групировка в Амстердам, а китайският хакер беше някакво нещастно колежанче, което те използваха да провери мнимата ми канадска самоличност, и после Огъст го пипна. Хакерът беше умрял в престрелката по-късно същия ден, когато повечето престъпници също загинаха, а аз едва оцелях. Мила ме наблюдаваше от същото интернет кафене от другата страна на канала.
— Цапаш си ръцете — каза Огъст. — Тя няма добра репутация.
Не продумах.
— За главата й има цена. Знаеше ли? — уведоми ме Огъст с тон на приятел, който поднася лоша новина. − Цял милион за твоята Мила, за предпочитане жива.
Думите увиснаха във въздуха. Някъде отдалеч долових джаза от пианото, подрънкване на кристал, пиянски кикот от човек, попрекалил с халбите.