Най-лошият враг е някогашният приятел. Знаех го.
— Не съм ти враг, Сам, и няма да бъда, освен ако ти не решиш да ми станеш враг.
При тези думи се почувствах така, сякаш е прочел мислите ми. Той взе мартинито и го изгълта наведнъж.
— Вече е прекалено топло, не е добро.
— Нищо добро не остава вечно — каза той и аз разбрах — нещо се беше случило.
Той беше хрътката по дирите на „Новем солес“ и сега беше сдъвкал по-голям кокал, с по-сочно месо. Иначе щеше да продължи да ме придумва и притиска.
— Надявам се да си върнеш Даниъл здрав и невредим. Знаеш, че го искам повече от всичко, Сам.
— Знам.
Навремето се счепквах с брат си Дани и неловката, ужас− на тишина помежду ни беше същата като тази сега между мен и Огъст. Горчилка, която думите могат да подсладят, но никой от нас не пожела да добави тази съставка. Той ми обърна гръб и излезе, а аз се извърнах и тръгнах нагоре да си събера багажа за Лас Вегас. „Кръглата маса“ имаше частен самолет, който щях да използвам, защото не исках да чакам нито миг повече. Щях да отлетя за Вегас още същата нощ.
7.
Амстердам
Джак и Рики се бяха запознали при не особено благоприятни обстоятелства — тя се появи в хакерски форум, когато той все още беше в Ню Йорк и се опитваше да размени пиратски софтуер за фалшиви дискове. Джак не изпадаше във възторг от филмовото пиратство, знаеше, че е кражба, но постингите на Рики бяха забавни и очарователни и тя беше холандка − тоест той си падна по нея. Никой в хакерския форум не знаеше, че е Джак Мин, когото нюйоркската полиция издирва за разпит.
„Трябва да избягам и да се скрия. Родителите ми са толкова досадни“, написа той.
„Ела и се скрий в Холандия“, отговори му тя.
Така и стори, с един замах, и с Рики се срещнаха да пийнат кафе в Делфт, след като той пристигна с фалшивия паспорт, с който приятел от Ню Йорк му помогна да се сдобие. Вместо деликатната холандка от представите му Рики се оказа половин глава по-висока от него емигрантка от Сенегал. Беше забавна, умна, симпатична и странно неотстъпчива. В нейно присъствие се чувстваше смирен и смутен. Не знаеше какво да каже. Срещите им в кафенето се разредиха; Джак реши, че Рики се е разочаровала от него. Той беше особняк беглец. Има ли нещо по-непривлекателно?
Хакерската общност се придържаше към нещо, което Джак определяше като близост от разстояние. Поддържаха връзка онлайн, но не се виждаха често в реалния живот. Човек, социално обигран зад пашкула на екрана, понякога се оказваше напълно непохватен в кафенето или в бара. Рики беше от тези хора. Пристигна в кафенето с трийсет минути закъснение, стиснала пачка банкноти в едната си ръка и чанта евтини дрехи в другата.
— Длъжник си ми − каза.
— Откъде намери дрехите? Магазините са затворени.
Тя сви рамене.
— Един приятел преди теб ги остави, но май ще ти станат. Твоят размер е горе-долу същият.
Джак се опита да пропъди жегналата го ревност.
— Знам, че съм ти длъжник. Ще задлъжнея още. Трябва да отседна някъде. Само за тази вечер.
— Моля те — подбели очи Рики, подчертани с черна очна линия. − Неочаквано реши да проговориш?
— Само за една нощ.
Той надникна в чантата; дрехите бяха по-пъстри и по−стилни, отколкото би предпочел.
— В какви неприятности си се забъркал?
— Нищо съществено, просто ми трябва почивка.
— Знае ли полицията, че си напуснал болницата?
Информацията е пари.
— Виж, ще ти напиша програма, троянски кон, който ще ти изпраща информация от заразения компютър. Ценна е.
Рики докосна ъгълчето на устата си с върха на езика. „Прояви алчност, моля те − помисли си Джак. — Моля те“.
— Не е необходимо да ме подкупваш, за да ти помогна, Джак!
Изглеждаше обидена.
— Поех огромен риск, за да те намеря.
— О! − каза Джак. − Не. Не исках да… нямах това предвид. Исках да ти подаря програмата. Защото ми помогна — проточи гузно той.
Тя въздъхна.
— Толкова умен и толкова объркан. Купи ми кафе с парите, които ти донесох, и да вървим у дома. Радвам се, че си добре.
— Наистина ли?
— Пфу! Не. Непрекъснато си мечтая да умреш. Честно, ти си по-безчувствен от камък.
Но тя му се усмихна. Мимолетна сладка усмивка, която едва не го разплака, толкова щастлив беше, че вижда приятелско лице.
Преоблече се в тясната тоалетна в кафенето. Купи й кафе за вкъщи. Искаше да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и болницата. Едва не полудя, докато я чакаше.
Първата мисъл, която му мина през ума, когато видя апартамента й, беше къде всъщност живее. Запремигва удивено, защото в стаите почти нямаше място за нея. Когато излизаха преди месеци, тя не го канеше в дома си. Живееше в Амстердам, а той − в Делфт, и Рики идваше при него, а не обратното. Апартаментът беше малък. Цяла стена беше запълнена с рафтове за книги, които съдържаха две дузини записвачки. На отсрещната стена се редяха спретнато опаковани дискове, повечето с филми, които се въртяха в момента в кината. Стотици филми. Той започна мислено да пресмята.