— Струват горе-долу петдесет хиляди долара − каза тя.
— Уха! И ги продаваш на улицата?
Тя не говореше много за „работата“ си.
— Навремето. Така пристигнах от Сенегал, фалшификаторите те карат първо да продаваш по улиците. Аз продавах дискове по-добре от всички останали. Повишиха ме. Сега си имам уличен екип.
— Не те ли хващат?
— Не и мен — засмя се тя.
Машините бръмчаха и произвеждаха нелегални продукти. Някои забипкаха, приключили записването, и тя заизважда дисковете.
Подхвърли му тениска от току-що отворена кутия — реклама за нов вампирски филм, който щеше да излезе по кината едва след три месеца. Отпред имаше щампа на главните герои в критичен момент от сценария.
— И какво, простреляха те и полицията ти разреши домашен отпуск? − попита тя.
Погледна пресния белег върху врата му. „Ще ми трябва шал“, напомни си Джак. Едва не избухна в смях при мисълта, че ще носи вампирска тениска с незаздравялата рана на шията.
— Да.
— Сега си опасно момче, Джак − докосна тя кожата под белега. — Кой те простреля?
В тъмните й очи просветна вълнение.
— Бях на погрешното място в погрешния момент. Извини ме за клишето, в моя случай е съвсем точно.
— Убили са Ник — рече тя. — Казаха го по новините.
— Да.
— Когато простреляха теб?
— Не. Преди това. Беше мъртъв, преди да отида там.
— Е, това не беше във вестниците — изтъня й гласът. — Защо не?
— Просто не е било.
— Защо? — прозвуча обвинително.
— Защото полицията ме е прикрила, предполагам.
— А сега вече не те пазят?
— Да.
Той претегли възможностите. Не бяха много.
— Тази нощ убих човек, Рики.
Тя се засмя. После млъкна. Седна и се втренчи в него.
Той се пребори с надигналите се тръпки.
— Може ли чай? − помоли.
— Да, но безкофеинов. Не се нуждаеш от повече стимули.
Тя стана, стопли в микровълновата фурна две чаши вода и пусна по едно пакетче английски сутрешен чай във всяка чаша. Той наблюдаваше как се вие парата и мълчеше, докато тя осмисляше признанието му. Рики извади бутилка бренди от шкафа. Повдигна вежди и той кимна. Тя отсипа по малко в двете чаши.
Джак реши, че Рики навярно няма да го издаде. Не би отишла в полицията за нищо на света. Но сега трябваше да спечели съчувствието й, за да продължи да му помага. „Дойде да те потърси − каза си той. — Сигурно няма да откаже да ти помогне. Поне докато не разбере колко е опасно“.
— Бяха изпратили мъжа да ме убие. Трябва да изчезна за известно време. Не се страхувам от ченгетата, но те не могат да ме защитят, а в затвора не ми се ходи. Там не дават компютри на хора като теб и мен. Никога.
Тя скръсти ръце, сякаш й стана студено от зловещото му предсказание. Джак разбра, че преценява какви възможности има. Не се поддаваше лесно на уплахата.
— Ще ми помогнеш ли? — попита я.
— Кой иска да умреш?
— Ник ме забърка. Работеше с организация, наречена „Новем солес“. Девет слънца.
Тя поклати глава.
— Някакви католически хакери?
— О, не. Страхуват се да не би да знам повече, отколкото трябва. Аз съм слабо звено. Уста, която може да проговори.
— Знаеш ли наистина нещо, което да им навреди?
— Не — каза той. Не беше точно лъжа. Нямаше смисъл да споменава пред Рики бележника — ядреното оръжие, както го беше описал Ник. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко рискуваше.
— И какво? Ще бягаш цял живот? Уби го при самозащита, нали? − извиси леко глас тя. − Няма да успееш да завършиш колежа.
— И без това ми беше скучно. Хора като мен и теб не са устроени за кабинетна работа.
Тя му се усмихна свенливо и отпи от чая.
— Значи ще избягаш и като начало аз трябва да те екипирам?
— Е, ако можеш. Ще ти платя, разбира се.
— Какво ти трябва?
— Лаптоп. За да си прехвърля парите в нова сметка. Трябват ми и документи, за да напусна страната под друго име. Познавам човек, способен да ме скрие от лошите момчета, и искам да се свържа с него, но без да може да ме открие, след като му се обадя. Важно е аз да определя условията на срещата.