— Така се договорихме.
— Всички пари са тук, господин Бел.
Червенокосият ги бе преброил с прецизната бързина на човек, свикнал да борави с купища пачки.
— Двайсет хиляди долара.
— Открихме някои аномалии в биографията ви — каза господин Бел.
— Аномалии? Какво означава тази дума? — учуди се Мила. Източноевропейският й акцент прозвуча по-отчетливо.
— Хмм… нередности, госпожо Дъруот.
Затаих дъх. Много, много предпазливо бяхме фалшифицирали самоличностите си. Мила ги беше подготвила, докато се мъчехме да открием следа към единствената улика за местонахождението на сина ми — снимка на жена, излизаща от частна клиника в Страсбург, франция, малко след раждането на детето ми. Разбрах, че е продала сина ми. Все още не знаехме коя е жената, но благодарение на многобройните източници на Мила бяхме намерили нейна снимка от охранителна камера. Седмица след раждането на детето жената излизаше от терминала на нюйоркското летище с този мъж. Господин Бел, чието лице присъстваше в криминалните досиета на щата Ню Йорк. Преди шест години беше осъден за злоупотреба и освободен с подписка. Сравнихме го със снимката от летището. Открихме къде живее, къде работи и кои са съдружниците му. Тягостна, мудна детективска работа, но се отплати. Представихме се за потенциални осиновители на дете, осигурихме си биографии, уговорихме си тази среща, за да си вземем син или дъщеря.
Но сега…
— Не открихме достатъчно данни за госпожа Дъруот, преди да пристигне от Румъния.
Мила беше от Молдова, но езиците си приличат. Тя се обърна към мен и каза на молдовски:
— Ще трябва да ги убием.
Насилих се да се усмихна.
— Не разбира какво имате предвид — казах на господин Бел на английски.
— Обяснихте, че сте се запознали с госпожа Дъруот чрез брачна интернет агенция, която намира източноевропейски съпруги на мъже от западни държави.
— Да. Какво значение има? Донесохме парите. Искаме дете.
— Тя е румънка, защо не си осиновите оттам? — каза господин Бел. — Можете да отидете в Източна Европа и да си купите дете, както сте си купили съпруга — ухили се той.
Историята ни нещо не се връзваше. Или ни пробваха. Придадох си разярено изражение.
— Няма значение откъде е детето. Казах ви, че не мога да използвам редовни канали.
— Като повечето ни клиенти, господин Дъруот. Значи разбирате защо се налага да бъдем толкова предпазливи. Потенциалните ни родители са… опасни хора.
— Бизнесът ми засяга само мен. Предоставих ви необходимата информация. Всичко останало може да ни компрометира.
— Мен или вас? — попита господин Бел.
— Скъпа, да си приберем парите — казах на Мила. — Тръгваме си.
Продължих да разигравам гневната карта.
— Не пипайте парите, госпожо Дъруот — каза Бел.
— Сключихме сделка — посочих лаптопа върху масата. — Плащаме депозит, избираме си бебе от списък, взимаме го и плащаме останалото.
— Имаме право да откажем на всеки, който ни притеснява.
— Какъв е проблемът? — попита Мила. — Сигурно е недоразумение. Лесно ще го разрешим — опита се да му се усмихне лъчезарно тя.
— Твърдите, че сте Лилия Розан от Букурещ, емигрирала преди три години.
— Не твърдя. Наистина съм.
— Въпросната Лилия Розан понастоящем е в онкологично отделение в Ню Джърси.
Грешка. Бяхме използвали неподходяща самоличност. Господин Бел поизопна рамене. Беше нервен, но мускулите бяха на негова страна.
— Е, господин Дъруот, искаме да знаем кой сте и коя е чаровната ви госпожа?
— Полицията ни издирва — казах. — Затова излъгахме.
Господин Бел се усмихна.
— Подробности, моля.
Двамата главорези стояха от двете му страни. Не бяха извадили пистолетите си, но и не смятаха, че е необходимо; ние не бяхме въоръжени.
Погледнах към Мила.
— Вижте, парите ни са като на всички останали. Моля ви…
Плешивият застана зад Мила. Тя покри с длан ръчния си часовник.
— Кажете ни кои сте. Веднага. Или той ще се заеме със съпругата ви.
Мила се обърна, събрала длани като за молитва.
— О, не, моля ви, не ме наранявайте. Искаме само да си имаме бебе. Моля ви. Искаме само това.
Той я блъсна към стената. Тя се задържа на крака, но сълзи напълниха очите й.
— Моля ви…
Аз не помръднах. Плешивият ме изгледа и се намръщи погнусено, че му позволявам да блъска жена ми, и в същия миг Мила издърпа часовника от каишката. Свързваше ги тънка стоманена жица. Тя скочи зад гърба на плешивия и уви гаротата около врата му. Часовникът и каишката й служеха като ръкохватки, за да не си пореже пръстите. Викът му тутакси се превърна в гъргорене.