— Да, госпожо.
— Да. Добре. Налей ми още.
Той отля в чашата, чувствайки се все по-виновен при всяко избълбукване на прозрачното питие. „Няма по-хубаво нещо от сутрешната водка“, помисли си. Тя я изпи и избърса устни с осеяната си със старчески петна ръка.
— Не мога да ти помогна. Полицаите идваха. Взеха всички машини. Казаха, че в тях имало мръсни снимки и че Ник проникнал в собствените им компютри — разпери ръце. — Той е мъртъв. Никого не го е грижа за доброто му име. Само мен.
— Мен също. Дали е имал бележник? Къде може да го е скрил?
Тя примигна, поразмисли, отпи още водка. Явно полицаите не й бяха задали тези въпроси. Изглежда ги чуваше за пръв път.
Той сипа още два пръста водка в чашата.
— Този бележник ще предпази и теб, и мен. Спомни си.
— Ти го познаваш. Всичко вършеше на компютър — примигна тя отново и отпи от отровата си. — Но веднъж ме помоли да отида до магазина и да купя червен бележник и тиксо. За да пише и да лепи снимки. Нямахме фотоалбуми. Не и след като бащата на Ник ни напусна. Не харесвам албуми.
Няколко снимки все още стояха в стаята на Ник, но и в тази и във външната Джак не беше забелязал нито една.
„Много болезнени спомени крие този апартамент“, рече си той. Позната история.
— Значи Ник те помоли да му купиш бележник.
— Да, голям бележник. Беше червен.
— Знаеш ли къде е?
— Не.
На Джак му се стори, че търпението му ще експлодира и ще разпръсне мозъка му из стаята. Пое успокоителен дъх. Жената беше възрастна, пияна, потънала в скръб. Беше и единствената му надежда.
— Целия апартамент ли претърсиха полицаите?
- Да.
— Дадоха ли ти списък с нещата, които взеха?
Тя поразмисли.
— Да. Дадоха ми.
— Къде е?
— Не знам.
След миг обаче умът й изненадващо се проясни.
— Подписах го върху кухненската маса.
Джак стана и затършува из остатъците по масата. Откри го — документ от Амстердамското полицейско управление, описващ всички иззети вещи. Четири лаптопа, два настолни компютъра, счетоводни папки, мобилни телефони. Джак се почуди дали някоя от уликите не сочи към него. Времето сякаш забърза. Побиха го тръпки. Но никъде не се споменаваше бележник. Полицаите не бяха го взели.
— Трябва да разбера къде е бележникът — постара се гласът му да не прозвучи паникьосано.
Тя го беше последвала в кухнята.
— Не знам къде е.
— Нямаш пари, нали? И никакви доходи?
Това беше жестоката истина.
Тя не го погледна.
— Ник печелеше много. Не се налагаше да работя.
Защото корпоративният шпионаж, хакерството и порното се отплащаха щедро. Джак я съжали. Ако продадеше бележника, щеше да се погрижи тя да получи част от парите.
— Помисли. Къде би скрил Ник нещо, което извънредно много цени? Ползваше ли склад? Имаше ли друг апартамент?
— Не, не.
— Казаха, че продавал филми — изтръгнаха се с мъка думите от устата му. — Хмм… незаконни. Трябва някъде да ги е заснемал.
Тя прехапа устни и той си каза, че е предпочела забравата, дори да е знаела какви отвратителни неща върши синът й. Жената седна.
— Госпожо Тен Бум, умолявам ви.
— Каза ми… че е спрял — присвиха се устните й в права линия. — Обеща ми.
— Къде?
— Имаше апартамент… плащаше наема в брой. Под друго име, мисля.
— Знаете ли къде се намира?
— Е, никога не ме е водил там — възмути се тя. — Но веднъж… много отдавна, го проследих. Каза ми, че ще престане, и исках да се уверя. Беше като зависимост, разбираш ли?
Иронията явно й убягна.
— Проследих го и видях друг мъж да води три тийнейджърки при него — примигна тя. — Върнах се вкъщи, сипах си питие и…
Изречението остана недовършено. Но той се досети, че от този болезнен момент нататък е започнала да пие сериозно.
Джак мълча дълго. Смяташе тази жена за глупава стара пияница, но сега прозря какво й е причинил фактът, че синът й е престъпник.
— Той беше моето бебче. Всички хора, които вършат злини на този свят, някога са били нечии деца. Изпълнени с надежда и светли очаквания. Той беше толкова умен. Къде сбърках? Кога го тласнах по грешния път?
— Не сте виновна за стореното от него — каза Джак. — Повярвайте ми.
Тя пое дълбоко дъх и думите се заоткъсваха мъчително от гърдите й:
— Ще те заведа там.
Стана и приближи до кухненския шкаф. Извади едно чекмедже и го обърна. Под него имаше ключ, залепен с тиксо.
— Този е — каза тя. — Имахме само един.
Понеже всички ежедневници бяха публикували снимката му, Джак не се бе осмелил да пътува с автобуса или с влака и беше взел назаем колата на Рики.