Следваха дузина паспортни снимки, а в горния ляв ъгъл кратка забележка — „елиминиран“ и дата.
Хора, които „Новем солес“ бяха убили? Джак разгледа лицата — не знаеше чии са. Нямаше имена.
Тук-там квитанции за закупени стоки и платени цени — офис под наем в Лондон, покупка на С-4 за бомбата в Лондон, подкупи за полицейски инспектор в Осло. Стомахът на Джак се сви.
Ето какво бяха набавили скритите му програми на Ник — финансова информация, която може да подкопава или да унищожава пазари, корпоративни тайни, смъртоносна пътека, застлана с пари, лостове за изнудване. Ако „Новем солес“ контролираше хора на ключови постове по този начин и ако това бяха хората, които използваше като лостове за шантаж, значи намеренията и целите й се разкриваха ясно, както и следващият й грандиозен замисъл.
Той изчете всички частици от скъпоценната мозайка, но не успя да схване цялата картина. Може би това беше просто начин да контролират силните на деня и да ги манипулират чрез нелицеприятните им тайни. Други страници бяха пълни с кодове и с още числа, които не му говореха нищо.
Но това беше неговият щит; това беше неговият меч. Джак не можеше да го разгадае, но знаеше кой ще успее.
Откри телефон в апартамента. Вдигна слушалката и с облекчение чу сигнал. Още не бяха го прекъснали. Изключи телефона и го включи към лаптопа, който Рики му беше заела. Активира евтин интернет абонамент. Да се свърже с ЦРУ нямаше да е лесно. Трябваше да напише изразително съобщение, което да привлече вниманието им, да се прокрадне през всички смахнати, които съзират конспирация във всяка сянка и изпращат теориите си на Управлението. Трябваше да изскочи на предна линия сред входящите имейли. На уебсайта на ЦРУ откри стандартен имейл формуляр за споделяне на информация и коментари с Управлението.
В прозореца за съобщения напечата: „Разполагам с жизненоважни сведения за агент от ЦРУ на име Огъст, който преди няколко седмици беше в Амстердам. Предлагам сериозни улики за съдебен процес срещу групировка, наречена „Новем солес“. Предложението е валидно само три дни“.
Въведе номера на предплатения мобилен телефон, който бе купил, след като излезе от апартамента на Рики. Не написа името си.
Препрочете съобщението. Ако се впуснеше в подробности, Огъст вероятно щеше да се досети кой е.
Реши, че посланието му е достатъчно убедително. Щеше да говори с Огъст и само с Огъст. Огъст не беше позволил да го наранят лошо; Огъст беше предложил да го оставят на безопасно място, във вана.
Натисна „Изпрати“. Стана и затвори лаптопа.
— Госпожо Тен Бум, трябва да тръгваме.
— Не. Ник ще си дойде скоро, нали?
Пак беше пияна; разкривената усмивка отново се бе върнала на лицето й. Сипа си от бутилката с уиски.
— Ник ще си дойде всеки момент.
„О, божичко“, помисли си Джак. Не можеше да я остави. Но вече се беше свързал с ЦРУ и трябваше да действа бързо. Не биваше да се бави заради пияната стара жена. Ала не биваше и да я изоставя тук, на ужасното място, където синът й бе вършил гадните си престъпления.
— Да се връщаме в къщата ви, госпожо Тен Бум.
Тя надигна отново бутилката уиски и легна върху канапето.
— Искам да остана тук. Моля те.
Той я гледа дълго и после каза:
— Сбогом. Благодаря за помощта.
Тя беше заспала, прегърнала последната отломка от своя син.
Джак Мин се запрепъва по притъмнялото стълбище, притиснал най-важната книга на света към гърдите си.
10.
Нолита, Манхатън
Огъст Холдуайн се качи в метрото до Нолита, квартала на север от Малката Италия. Тръгна под яркото утринно слънце. Убежището се намираше над бутик за облекло в съседство с Мот Стрийт. Влезе вътре и в кухнята откри следотърсачите му да го чакат. Мъжът, когото Сам беше извадил от строя, седеше до дървената маса и намусено пиеше капучино, без да посяга към кубинските сладкиши, които бяха купили от любимото кафене на Огъст. Вместо да яде, почукваше по компютърната клавиатура.
— Пишеш доклад как те надиграха снощи? — попита Огъст.
— Жалба срещу теб, че не арестува Сам Капра, задето ме нападна.
— Другия път действай по-умно — каза Огъст. — Изпрати жалбата до мен и до шефа ми, ако държиш, но те съветвам да премислиш.