„Новем солес“. Девет слънца. Названието на престъпната групировка, която стоеше зад бомбардировката в Лондон, белязала Сам Капра като предател. Докъде се простират пипалата им не беше ясно, но бяха вербували поне един високопоставен правителствен служител в САЩ и бяха опитали да нанесат гибелен удар върху американското общество. Според Сам амбициите им бяха безкрайни.
Престъпна организация, която не изповядва терористична идеология, но въпреки това се бе опитала да унищожи офис на ЦРУ и да посее политически хаос в Съединените щати.
Що за престъпници бяха?
Не знаеше отговора. Всички членове на „Новем солес“ в Амстердам бяха избити. Единствената оцеляла беше Луси Капра, попаднала в ничията безсъзнателна земя между живота и смъртта. Луси знаеше някои от тайните на групата. Но не можеше да му помогне.
Огъст пусна записа на обаждането.
„Кой е този мъж? — запита се. — Непрекъснато повтаряше името ми. Все едно се гордее, че го знае. Каза, че съм добър човек. Срещал ли съм го преди? Гласът ми се стори познат“. Но сега не беше сигурен.
Сам Капра страдаше от параноя. Смяташе, че лапите на престъпната мрежа са проникнали дълбоко в правителството. Огъст обаче не беше параноик.
Набра номера на шефа си. Трябваше да докладва за предложението. Знаеше обаче какво ще отговори бюрокрацията. Защо да плащат на информатор, след като могат да го пипнат и да го пораздрусат, за да проговори?
11.
Маями, Флорида
Четиринайсет минути и трийсет и седем секунди след като Огъст Холдуайн произнесе фразата „Новем солес“ по телефона, върху екрана на друг смартфон се появи текстово съобщение. В базата с данни, проследяваща правителствените телефони и имейли, фразата не беше се появявала от седмици — откакто Сам Капра свидетелства за пръв и последен път пред ЦРУ. Обществеността не знаеше това име.
Огромен процент от световните комуникации се вливаше в информационните резервоари на Националната агенция за сигурност — за проучване и филтриране. Сред безкрайния поток от думи „Новем солес“ изпъкваше ярко. „Новем солес“ — две думи, толкова необичайни, толкова отчетливи, че малката компютърна програма, скрита в сървърите, успяваше за няколко часа да открие всяко нейно споменаване, да идентифицира подателя и получателя и да осигури стенограма на разговора, в който са били произнесени магическите думи. Стенограмата пристигаше в телефона на един човек; тоест той винаги разбираше кога някой в Съединените щати разисква „Новем солес“.
Това, както се изрази пред съмишлениците си Наблюдателя, беше окото, което никога не мигва.
Наблюдателя излезе от шумния ресторант в Саут Бийч — място, набедено, че сервира най-изтънчената закуска в Маями. Наблюдателя обаче не остана впечатлен. Знаеше, че щеше да се справи по-добре, ако заведението беше негово, и се замисли дали да не го купи. Прекрасно би било да притежава ресторант и нормална работа. Денят беше облачен и дъждовен и сред пелената от утринна мъгла във вътрешния двор той прочете текста — беше запис на цялото обаждане от Лангли до Огъст Холдуайн. Някой разполагаше с информация за „Новем солес“, която искаше да продаде. Човекът се беше обадил от амстердамски номер, за да отправи предложение на ЦРУ.
Наблюдателя усети как нервна вълна пробягва по костите му.
Затвори телефона. В ума му изникна едно име — Сам Капра. В същия момент телефонът иззвъня. Наблюдателя погледна името на дисплея и отговори.
— Бонжур — каза женски глас. — Имаме проблем.
12.
Гринич Вилидж, Ню Йорк
Браун се върна от Лангли в Ню Йорк едва следобед. Кабинетът в „Специални проекти“ миришеше на изискани пури и качествено кафе. Огъст реши, че е по-добре да откаже кафето, и без него се чувстваше превъзбуден. Но не се случва често да кажеш „не“ на легенда, а Рикардо Браун беше легенда. Затова Огъст седна в тежкия кожен фотьойл, стиснал в ръка чаша с горещо, ароматно бразилско кафе. Беше стъпвал само още веднъж в кабинета. Рикардо Браун се беше пенсионирал рано от ЦРУ, но преди няколко седмици се бе върнал в гнездото, когато „Специални проекти“ се нуждаеше от зряла, силна ръка след бедствията през последните месеци. При вида му Огъст се почувства като слон; Браун беше строен, изтънчен мъж, плешив, с жилесто тяло на бегач на дълги разстояния. Наближаваше шейсет, имаше сиви очи и излъчваше непоклатима увереност. Носеше черни панталони и колосана бяла риза. На Огъст му се стори, че не е виждал по-натруфена кафе машина от неговата, и сега той отлепи поглед от нея, стиснал чаша с гъсто кафе с невероятно богато ухание. Над порцелана се виеше облак пара.