— Много е добра или е голяма късметлийка.
— Може би никой не е успял да я открие.
Браун разгледа отново снимката.
— Прилича на елф. Честно! Сложи й заострени уши и ще се превърне в идеално джудже на Дядо Коледа. Възнаграждението е щедро, а никой не знае дори коя е тя? Невъзможно. Къде прихванахте съобщението?
— Появява се в няколко интернет форума — обикновено на екстремисти, търсещи спонсори.
— Кой го е изпратил?
— Отвежда до регистрация в „Гугъл мейл“, която никога не е използвана. Или по-скоро е използвана само от непроследим компютър.
— Ще опишеш ли подробностите в доклада си?
— Да, ще ви го изпратя тази вечер.
Браун му върна снимката.
— Действай, Огъст! Доведи ни този информатор. И жената. Мила.
„Или — помисли си горчиво Огъст — си търси нова работа“.
Интернет кафенето се намираше до Нюйоркския университет. Рикардо Браун влезе в него един час след като Огъст си тръгна; не искаше да използва компютър на ЦРУ. Но искаше да допие каната с изключително кафе, което беше сварил. Той влезе и поръча безкофеиново с бледа надежда, че ще задоволи изискванията на небцето му. После седна пред компютър, отдалечен от другите клиенти. Отвори имейл, който беше регистрирал преди шест години и проверяваше рядко — тайното му скривалище в мрежата. Спомни си съобщение, получено преди две години. В пощенската кутия имаше само няколко десетки съобщения, всичките стари, но скътани за момента, в който ще му влязат в работа. Молби за информация. Предложения за заплащане. Пенсиите на бившите служители на ЦРУ не бяха каквито трябва и макар да разполагаше с наследствени средства, Браун смяташе, че не бива да отказва свежи ресурси. Стига дребните му творчески странични занимания да не вредят на страната, която обича, не виждаше нищо нередно в тях. Просто внимаваше да изпира парите с инвестиции; ЦРУ следеше банковите сметки на бившите си агенти.
Съобщението съдържаше снимка на жената на име Мила. Беше виждал лицето й. Изящното елфическо лице.
Разгледа снимката, прикрепена към съобщението. Възможно беше да е същата жена. Прическата беше различна, но скулите, формата на устните и острият тревожен поглед изглеждаха същите. Мила. На снимката държеше пистолет, носеше кожено сако и кожени панталони и оглеждаше стаята. Снимка, сякаш открадната от частна охранителна камера.
Браун препрочете съобщението: „Пиши на 45899 относно подробности за задачата. Щедро финансиране“. Почуди се дали предложението още е актуално. Изпрати съобщение от телефон, който ЦРУ не знаеше, че притежава.
Получи автоматичен отговор, препращаш го към частен уебсайт с необходимата парола за достъп.
Браун превключи на страницата. Уебадресът беше несвързано съчетание от букви и цифри, на което никой не би се натъкнал случайно. Въведе паролата.
Сайтът се отвори. Имаше още снимки на Мила, заснети от същата камера. И текст на пет езика: „Един милион американски долара за тази кучка. Искам я жива“. Браун се втренчи в думите. Сумата беше златният стандарт за наемните убийци — възнаграждение, запазено обикновено за държавни глави и ръководители на организации. Самият Браун беше платил сто хиляди долара от авоарите на ЦРУ за убийството на военен диктатор от Руанда. Наркобос в Еквадор струваше на „Специални проекти“ два пъти повече. Браун разполагаше с личен бележник с полезни адреси, до който прибягваше, когато не можеше да използва редовите служители на ЦРУ.
Коя беше тази жена и чии бездънни джобове спонсорираха елиминирането й? Преди месец предложението бе потвърдено с лаконично съобщение: „Офертата все още важи“. Следваше имейл адрес — отново непроследим.
Браун изпрати отговор: „Още ли важи офертата? Имам следа към неин приятел, но искам да съм сигурен, че заплащането е гарантирано“.
Затвори имейла и уебсайта. Изтри историята на браузъра. Излезе от интернет кафенето и отиде да обядва, застанал прав в тясна студентска пицария. Дъвчеше дебелото парче и отпиваше „Кока-кола“.
Един милион долара. Предпочитаха я жива. Това усложняваше положението.
Браун изяде самотно пицата си, после се прибра у дома и седна в кожения си стол. Замисли се за „Новем солес“ и за Мила и как може да прибере един милион долара.
13.
Лас Вегас
Не се случва всеки ден: да инспектирате нов бизнес, който притежавате, и да си уговаряте среща там с похитител. Доволни гуляйджии пълнеха бар „Каньон“, избягали от гъмжащите от туристи казина, търсейки нови начини да се повеселят и да ги забележат.