А аз планирах как да заловя жената, откраднала детето ми.
Бар „Каньон“ не беше туристически капан като повечето нощни заведения във Вегас. През първия си час там тази вечер установих, че сервитьорите и барманите са извънредно способни, внимателни, усърдни и съсредоточени. Когато дойдох и им казах кой съм, те, разбира се, се постараха да се представят възможно най-добре, но нехайството в първокласно питейно заведение няма как да се прикрие.
Забелязах как един сервитьор деликатно убеждава нерешителен клиент да си поръча шоколадово мартини и коктейл „Олд фешън“ — истинско питие за истински мъж. Декорът беше изискан — красиво резбовани дървени греди обрамчваха извитите стени, масите бяха от полиран гранит, а столовете — покрити с имитация на редки животински кожи. Бар „Каньон“ беше любимо място за онези, които намираха „Стрип“ за твърде посредствен и искаха да отдъхнат от нощите в казината и хипнотичното подрънкване на рулетки, зарове и чипове. Клиентите младееха — смесица от по-дръзки посетители и добре подплатени местни. Имаше малък дансинг и диджеят съчетаваше класически „Масив Атак“ с последните хип-хоп хитове и барабанен ритъм.
Наблюдавах всичко това от охранителните камери в кабинета си на втория етаж на бара.
Огледах множеството. Лицето на Ана ми беше познато — от снимката от охранителната камера и от паспортната фотография, която бях открил — висока, тъмнокоса, с бенка до извивката на устните. Но тези елементи лесно се променят. В препълнения бар не видях никого, който да отговаря на описанието.
Ала зърнах познато лице, очевидно новодошло. Мила седеше на маса в дъното. Сега косата й беше боядисана в светлокестеняво (или носеше качествена перука). Тя флиртуваше с някакъв дебеловрат младеж с добре скроен сив раиран костюм. Чертите му ми се сториха познати и това ме притесни, докато не се досетих — навремето момчето играеше в отбора на „Ню Йорк Джайънтс“. Сигурно си въобразяваше, че във Вегас ще му излезе късметът. Мила го заслепи с усмивка, сякаш лумнала от шампанското, въпреки че виното в тясната й чаша изглеждаше недокоснато. Неговата беше празна. Той я напълни и я гаврътна бързо. Предположих, че Мила провежда собствено проучване, наблюдавайки всяко лице, което влиза и излиза от бара. Трябваше да внимава, след като фирмата бе възобновила интереса си към мен.
Слязох в сепарето в ъгъла, което бяха запазил. Носех изряден костюм — раиран, бяла риза, сребристосива вратовръзка. В собствения си бар човек трябва да изглежда по-добре от адвокат. По-изискан. А и сакото криеше пистолета „Браунинг“, а панталоните — ножа, закопчан на прасеца ми.
Мила стана, шепнейки нещо (убеден съм) многообещаващо на мъжкия си камуфлаж, и седна до мен.
— Разбирам, че трябва да съм ти съпруга. Всеки път, когато играя тази роля, изникват неприятности.
Беше тръгнала с по-късен полет — решихме, че е по-добре да не пътуваме заедно — под мнима самоличност. Но на летището във Вегас никой не ме проследи; погрижих се изрично.
— Кестенявото ми харесва — казах.
— Благодаря.
Забелязах как мускулестият от „Джайънтс“ ме изпепелява с поглед и я чака да се върне.
— Защо седна с него?
— По принцип отбягвам американския ви футбол, но си рекох, че може да е бодигард на Ана. Разговарях с всички едри мъже в бара — огледа тя множеството. — Налучквам. Ана може да изпрати жена.
— Не се налага да гадаеш дълго. Трябва просто да я заведем горе в кабинета и да я принудим да ни каже къде е синът ми.
— Просто — рече Мила.
— Не виждам причина за усложнения.
— Ти си непоправим оптимист — кръстоса крака тя и огледа ноктите си. — Тази жена, Ана Тримейн, ще ти каже името на двойката, купила бебето ти. Страхотно. Какво ще правим после с нея? Ще я заключим горе за няколко дни, докато приберем сина ти?
Повдигнах вежди.
— Трябва да я убиеш, Сам.
— Кръвожадността ти не ми харесва.
— Истината често е грозна. Като оранжевата рокля на онази жена пред бара — каза Мила. — Кабинетът не е подходящ за дългосрочно задържане на заложник. А няма как да я пуснеш. Ще предупреди хората, които са купили Даниъл, и те ще избягат.
— Прибра ли господин Бел на сигурно място в Ню Йорк?
— Не. Миниатюрният му мозък се проясни. Върна се при семейството си и сега ни е в джоба, когато ни потрябва. Ще ми бъде вечна марионетка.
— Знае, че сме убили двама мъже.
— Да, затова иска да вижда само добрата ми страна.
Оставих шумотевицата от увеселението да ни обгърне.
— Имам план.
— С нетърпение очаквам да чуя брилянтната ти стратегия.
— Ще предам Ана на ЦРУ. Тя ще им разкаже всичко за работодателите си.