— Искам гаранция, че ще ми дадеш Даниъл.
Тя извади снимка от джоба на сакото си и я плъзна към мен по масата.
Разбрах, че е Даниъл. Разбрах като войник, който след дълга раздяла с детето си и с нормалния живот получава негова снимка и вижда и себе си, и съпругата си в лицето му. Беше завит със синьо одеялце, зелените му очи се взираха в обектива, не се усмихваше, но и не плачеше, заинтригуван от машинарията над главата си, която го снима. Протегнал ръка нагоре, извил беззъба устица, с пълни бузки. Изглеждаше добре. Изглеждаше обичан. Рус пух обрамчваше главата му — като мен, преди косата ми да потъмнее.
Стиснах зъби.
— Когато убиеш мишената и Даниъл се върне при теб, сметките ни са чисти. Няма да ни преследваш. Няма да помагаш на ЦРУ, на ФБР или на когото и да било да ни издири. Оттегляш се от голямата игра и ставаш добър баща.
— Как ще стане размяната?
— Когато мишената умре, ще се обадиш на номер, който ще ти дам. Щом потвърдим, че си изпълнил своята част от сделката, ще оставим детето в някоя църква с бележка с твоите данни. ДНК тест ще потвърди, че детето е твое. Лесно е.
— Не. Искаш да ти се доверя прекалено много.
— Нямаш избор, Сам.
— Ами ако не успея да намеря или да убия мишената?
Тя махна бавно и елегантно с ръка.
— Тогава предполагам, че тази снимка ще остане единственият ти спомен за него. Искаш ли да я задържиш? Да си я сложиш под възглавницата?
— Ако нараниш или продадеш сина ми, ще те убия.
— Млъкни. Смяташ ли, че е редно да ме заплашваш точно сега? Дали девет пръста на краката няма да му служат по-добре от десет?
Пред очите ми се спусна черна пелена — не толкова от шок, колкото за да помисля. Не възнамерявах да сключвам примирие с тях. Никой не може да заплашва безнаказано детето ми. Но не позволих решението да се изпише по лицето ми.
— Кого искате да убиете?
Тя извади нова снимка и я плъзна към мен.
— Него. Казва се Джън Мин. Поне така се представя. Мисля, че е фалшива самоличност.
Разгледах лицето. Познах го, макар да го бях зърнал само за няколко секунди.
— Не мога да го убия. Вече е мъртъв. Преди няколко седмици видях да го прострелват смъртоносно в Ротердам.
— Видял си да го раняват — каза Ана. — Но не е мъртъв. Ако искаш сина си, този път се погрижи Джън Мин наистина да умре.
Втора част
Червеният бележник
14.
Лас Вегас
— Искаш да убия мъртвец — поклатих глава.
— Надявам се, че за убиец те бива повече, отколкото да напипаш пулс. Не е мъртъв.
Зърнах го само за миг. За жалост беше попаднал под кръстосания огън между Пит и главорезите му и отряда на Огъст и ми се стори достатъчно мъртъв. Но тогава аз бягах от ЦРУ и отчаяно се стремях да изтегля беше Пит, единствения оцелял контрабандист, на безопасно място, където да го разпитам — Пит беше единствената ми връзка с Едуард, похитителя на съпругата и сина ми. Затова бях сгрешил.
— Как му беше името?
— Джън Мин. Студент от Хонконг, записал магистратура по компютърни науки в Делфтския технологически университет.
— И това хлапе ви застрашава?
— Възрастта му няма значение. Ще го откриеш и ще го убиеш, преди да се предаде на ЦРУ. Разполагаш с два дни.
Джън Мин беше влязъл с Огъст и другите от отряда на ЦРУ. Ако пожелаеше да се обърне срещу „Новем солес“, дали щеше да се обърне към Огъст? Сигурно затова Ана искаше да ме използва. Аз имах достъп до Огъст и следователно — до Джън Мин.
— Защо досега не се е предал? — попитах.
— Не знам. Уговорил си е среща с ЦРУ след два дни. В Ню Йорк. Върви там и го убий.
— Държи ви натясно. Горкичките вие.
— А ние държим теб, Сам. Детето ти…
Млъкнах.
— Убий го преди срещата, за да не предаде информацията, с която разполага. Направиш ли го, ще си върнеш сина. Не го ли направиш, синът ти изчезва завинаги.
Тя плъзна един айфон към мен.
— Твой е. Не казвай на никого какво правиш. На никого.
Бомбената й заплаха и синът ми ми връзваха ръцете. Мразя да ми връзват ръцете. Наистина го мразя.
— Ще тръгвам — вдигна тя дистанционното — друг айфон, с избран телефонен номер. — Недей да ме следиш. Иначе ще набера клетъчния телефон, прикрепен към експлозива, и на паркинга ще завалят парчета от пияни танцьори. Сигналът е с обхват от пет километра.
Тя задържа палеца си точно над номера. Едно докосване и всички щяхме да изчезнем.
— Довиждане, Ана — казах. — Ще те видя много скоро.