— Не, няма да ме видиш повече. Свърши си работата, спечели си сина и поеми по своя път — изправи се тя. — Не пробвай дали блъфирам.
Тръгна към входа и един пиян мъж се блъсна в нея. За миг си помислих, че палецът й ще натисне екрана. Тя се съвзе и отблъсна грубо пияния. Видях я да минава край охранителя и да изчезва в студената пустинна нощ.
Хукнах към дъното на бара, докато Мила се спускаше тичешком по стълбите.
— Евакуирайте се — извиках й. — Веднага!
Ана не искаше да умра, но не биваше да рискувам, ако наистина беше поставила бомба в бара, пълен с невинни хора. Мила изтича до подиума на диджея и преди да стигна дамската тоалетна, лампите светнаха ярко, музиката стихна и гласът й прогърмя от високоговорителите:
— Внимание, моля! Придвижете се спокойно към изходите. Трябва да напуснем незабавно сградата. Няма опасност, няма пожар, но моля ви, излезте и застанете от другата страна на улицата.
Чух удивени възклицания, но персоналът тръгна бързо сред хората и започна да ги насочва навън.
Втурнах се в дамската тоалетна. Три жени стояха пред огледалата и се гримираха.
— Махай се оттук! — извика ми едната, явно попрекалила с коктейлите.
— Евакуираме сградата! Излизайте.
В тоалетната имаше общо шест жени и аз ги избутах бързо навън.
Къде ли го беше скрила?
Огледалото беше обрамчено с ласо като продължение на темата за каньона. Изкуствени звезди, имитиращи нощно небе, сияеха по плочника на тавана. Проверих всички кабини. Нищо. Вентилаторите? За две-три минути би могла да отвинти капаците и да сложи бомба вътре, но все някой от постоянния поток от клиенти щеше да я забележи.
Погледнах под мивката. Нищо. После се обърнах и застанах срещу контейнера с книжни кърпи. Под него имаше метално кошче за отпадъци, което се отваряше с ключ, за да се почисти. Надникнах сред купчините мръсни хартиени кърпи. Напъхах ръката си колкото е възможно по-навътре.
На дъното напипах пакет. Правоъгълен. Усетих тънки жици, прикрепени по ръбовете му.
Подпрях се на стената и бавно вдигнах ръка. Далечната шумотевица от евакуиращите се хора стихваше постепенно.
Издърпах пакета.
С-4. Увит в подаръчна хартия, на която пишеше: „За първия рожден ден на бебчо“. Четири жици излизаха от мобилен телефон — евтин предплатен модел — и се извиваха в пакета. Нямах представа коя да срежа. Нямах представа дали бомбата функционира.
Излязох тичешком през задния вход. Няколко клиенти бяха минали оттук. Видях хора да се качват в коли и да напускат бар „Каньон“, където партито беше приключило. Побягнах, стиснал пакета, да намеря безлюдно място, където да не излагам никого на риск. Вляво имаше малък търговски център и аз се стрелнах зад него. Магазините бяха тъмни.
Разопаковах предпазливо пакета, като внимавах да не докосвам жичките. Устройството беше просто. Три от жиците бяха за заблуда. Бяха залепени с тиксо под хартията и не отиваха никъде. Синята беше свързана към експлозива в мобилния телефон. Извадих джобното си ножче и я срязах.
Облегнах се на стената на сградата и след двайсет секунди телефонът бомба звънна.
Почаках сърцето ми да спре да бие като чук в гърдите и отговорих:
— Кучка!
— Не обичам да ме нагрубяват — каза Ана. — Видя колко сме сериозни. Не се отклонявай от плана. Не ни ядосвай.
— Идиотско е да ми възложиш задача и да рискуваш да ме вдигнеш във въздуха след няколко минути.
— Нямаше риск. Постъпи точно както очаквахме. Просто продължавай да действаш според указанията ни.
Ана прекъсна връзката.
Ръцете ми понечиха да затреперят, но аз ги възпрях. Потиснах страха. Върнах се в бара.
Някои клиенти си бяха тръгнали, но множество се тълпяха на паркинга, любопитни или оптимисти. Приех това, че са останали като комплимент за бар „Каньон“. Бях сигурен, че мнозина са прекалили с алкохола. Нямаше значение.
Мила ме посрещна пред входа.
— Наред ли е всичко?
— Да.
— Какво стана?
— Тя знаеше кой съм. Аз се хванах в клопката, не Ана.
— О, Сам, съжалявам. Какво ти каза?
Поех дълбоко дъх.
— Тежка нощ беше. Да поговорим утре. Има ли къде да отседнеш?
Очите й пламтяха като огън.
— Какво ми спестяваш, Самуел?
Гласът й пресекна от напрежение; използваше славянската форма на името ми само когато беше разстроена.
— Не можеш да ми помогнеш, Мила. Благодаря, че дойде. Проблемът вече е мой и само мой.
— Щом е знаела кой си, значи е дошла с конкретна цел. В очите й просветна разбиране.
— Даниъл. Иска да сключи сделка за Даниъл.
— Проблемът е само мой — повторих. — Благодаря ти за загрижеността.